Сузана Куин - Стъклени гейши

Макар и притеснен, репортерът прелисти на друга страница.

- Някои от момичетата, работили при вас, днес също са знаменитости. Холивудски звезди. Имате какво да разкажете на публиката. Моля ви, направете го. Книгата ще стане страхотна.

Мама въздъхна, отстъпи крачка назад и открехна вратата още няколко сантиметра. Това беше израз на японско гостоприемство, въпреки че беше само наполовина японка. По-добрата й половина.

- Влезте. Ще поговорим, но не дълго. - Ръката й изведнъж се стрелна нагоре. - Обувките, Джордж сан!

Джордж изпъшка, смъкна мокасините от бежова кожа и ги хвърли върху старателно подредените сандали и боти край вратата. Те изглеждаха особено груби и твърде мръсни в сравнение с безупречно лъснатите обувки на Мама сан.

- На сигурно място ли са тук, отвън? - попита той.

- Разбира се. Що за въпрос! Това би трябвало да ви е известно. Не сме в Америка. - Мама хвърли неодобрителен поглед на мокасините му, после се обърна и влезе в къщата. - Много съм уморена. Надявам се да ме разберете. А и материалът във вестника казва достатъчно. Насам, моля.

Влязоха през отворената врата и се озоваха в просторна дневна с ниска масичка, около която бяха подредени възглавници с дамаска на зелени листа. Столове в европейски стил липсваха и Джордж огледа обзавеждането с нескрито неодобрение.

- Вече колко години живеете в Япония? - попита с усмивка Мама.

- Пет.

- Имате апартамент в Токио, написахте справочник за Токио, работите за токийски вестник...

- За английски вестник, издаван в Токио - поправи я Джордж.

- ... но въпреки това се страхувате от японските мебели?

Джордж се изчерви. Нито една вещ в апартамента му в скъпия квартал не беше японска. Беше купил канапетата, масите и столовете от някаква американска двойка, която ги беше предложила на разпродажба. Сред тях нямаше нито един футон, стол кайсу или масичка катасу.

- Искате ли чай? - попита Мама. - Миу си тръгна, но мога да го направя и аз.

- Какво? Чай? Да, с удоволствие.

Няколко минути по-късно Мама се появи с поднос в ръце и веднага забеляза, че Джордж беше смазал една от възглавниците с масивните си задни части и правеше безуспешни опити да подгъне дебелите си крака, обути в кадифени панталони. За целта беше опрял гръб на красивия й скрин от оранжево дърво, чиито изящни дръжки от ковано желязо със сигурност му причиняваха болка. Малко болка няма да му навреди, рече си тя. От опит знаеше, че повечето западняци трудно понасят болката.

На подноса имаше малък метален чайник, изящни порцеланови чашки без дръжки и купичка със зелен чай. Встрани от тях беше поставена чинийка с японски желатинови бонбони, поръсени с пудра захар.

- Казах, че ще поговорим - подхвърли Мама на почти перфектния си английски. - Но всъщност исках да ви кажа, че сега не е подходящото време за книга. - Тя постави чашката пред Джордж, седна на една от възглавничките и без усилие подви босите си крака. След това сипа лъжичка зелен чай в металния чайник.

Джордж отвърна с любезно кимване, но по лицето му се изписа притеснение. Отдавна беше получил и похарчил своята част от аванса. Второто плащане щеше да се осъществи при предаването на ръкописа, а това означаваше почти сигурен фалит, тъй като го чакаха тежки вноски по изплащането на апартамента, плюс ежемесечната издръжка на сина му в Англия.

- Вие се съгласихте, Мама сан - рече умолително той.

- Така е, но наистина се чувствам уморена. Разбирате ли? Съвсем наскоро приключих с лечението и сега ми трябва време за възстановяване. Освен това се връщам на работа, още тази вечер...

- Ще го направим по най-простия начин. Вие само ще ми говорите - както по време на интервюто за нашия „интересен“ материал. Спомняте ли си? Беше лесно.

- Тогава изобщо не допусках, че някой ще го прочете -отвърна Мама и махна с ръка. - Но сега искате повече, включително и тайни от живота ми. Не, прекалено съм уморена затова.

Джордж отпи глътка и се намръщи. Беше свикнал да си пие чая с мляко и четири лъжички кафява захар.

- Разкажете ми химиотерапията - промълви той.

- О, беше трудно. Много трудно.

Джордж кимна и я погледна с очакване. Отново беше влязъл в ролята на опитен журналист.

- Взема се по една таблетка на ден и това е всичко - добави Мама. - Изглежда лесно и напълно безобидно. Отначало си мислиш, че няма да има никакъв ефект, но после... Всичко те боли! Не си в състояние да работиш, не си годна за нищо.

- Казаха ми, че не сте на работа от няколко месеца -кимна Джордж, отпи нова глътка горчив чай и пак се намръщи.