Сузана Куин - Стъклени гейши

Отначало Стеф не забеляза, че превозното средство, паркирано пред магазина на госпожа Кимоно, всъщност е линейка. Но когато приближи, зърна големия бял микробус, в който се виждаха кислородни маски и оранжеви одеяла. Пред витрината, отрупана с копринени платове, се бе събрала цяла тълпа. В средата й се открои носилка, на която лежеше сивокоса жена. Върху лицето й бе поставена кислородна маска, а раменете й бяха покрити с бяла коприна. Стеф разпозна госпожа Кимоно.

- Хей! - извика тя и изтича до носилката. - Извинете, аз съм нейна приятелка. Госпожа Сато, добре ли сте?

Въпросът й звучеше глупаво, но госпожа Кимоно за пръв път не й направи забележка. Старицата махна маската от лицето си и перна лекаря, който се опита да я върне на мястото й. После заяви:

- Не очаквах да те видя отново. - Гласът й беше пресипнал. - Мислех, че работиш усилено, за да изкараш пари.

- Какво се е случило? Да не сте паднали?

- Не. Защо дойде тук?

Стеф й подаде кекса с тофу, който държеше. Беше увит в бяла хартия. Госпожа Кимоно се пресегна към него и докосна опаковката.

- Донесох ви кекс - каза Стеф. - Исках да се отблагодаря за съветите ви.

- Оттогава мина много време. Мислех, че си ме забравила.

Носилката стигна до линейката. Стеф поклати глава.

- Смятах да го направя преди седмици, но някак си...

- Била си заета с други неща - довърши госпожа Кимоно.

- Но не съм ви забравила - добави Стеф. - Обещах, че ще ви разкажа какво е станало с мен. Затова дойдох днес. Знам, че мина много време.

- Всички се разсейваме по някакъв начин - заяви госпожа Кимоно. - Това не означава, че имаш лошо сърце. Всичко ще бъде наред, ако отново поемеш по правилния път.

- Но аз следвам правилния път.

- Наистина ли?

- Поне така си мисля.

- Ще ми донесеш ли нещо от магазина? - попита госпожа Кимоно и си пое глътка кислород. Прозрачната маска се напълни с кръв. - На постелката до вратата е. Паднах, преди да успея да го вдигна.

Стеф отиде до магазина, намери бял плик на пода и изтича до линейката точно преди вратите да се затворят.

- Почакайте! Моля ви! - Тя размаха плика пред лекаря. -Позволете ми да й дам това.

Мъжът кимна и Стеф скочи в линейката. Седна на зелената кушетка срещу госпожа Кимоно. Старата жена се мъчеше да си поеме въздух през маската, но когато зърна писмото, посегна към него и я свали от лицето си.

- Сбъркали са името - заяви тя и отвори плика.

В него имаше два листа хартия. Единият представляваше карта, разделена на квадрати в пастелни цветове. Най-отгоре на страницата бе нарисуван компас под формата на звезда. Госпожа Кимоно сгъна внимателно картата и я пъхна в плика. После доближи другия лист до лицето си и зачете. Когато свърши, го сложи на гърдите си и избърса очи.

- Какво се е случило? - попита Стеф.

- Нищо. - Тя си пое дълбоко въздух. - Отдавна чаках тези новини.

- Изглеждате толкова... слаба - отбеляза Стеф.

Красивото лице на госпожа Кимоно бе изпито, а кокалестите й рамене се показваха изпод оранжевото одеяло. Беше отслабнала значително.

Старицата потрепери, когато лекарят се качи в линейката и затвори вратата.

- Да - отвърна тя и се изкашля в дланта си, - но и ти ми се струваш болнава. Работиш много, нали?

- Може би. Но колкото повече работя, толкова по-бързо ще спестя нужните пари.

Госпожа Кимоно отново се пресегна към кекса в ръката на Стеф.

- Познавам този магазин. Продават само традиционни специалитети. Изключително подходящ подарък за една гейша. Кой ти каза за него?

- Никой. Прочетох го в интернет.

- Много добре. Искам да ти подаря нещо в замяна. Недалеч от тук се намира офисът на една японска фирма. Наемат англоговорящи момичета за участия в реклами. Нека ти дам адреса им.

- Не, няма нужда - отвърна Стеф. - Наистина още не съм готова.

- Напротив. Важно е да продължиш с актьорската професия и да си потърсиш работа.

Госпожа Кимоно извади химикалка изпод одеялото. Изящното й копринено кимоно изглеждаше странно върху болничната носилка. Тя откъсна единия край на писмото и написа някакво име, адрес и телефонен номер с красивия си почерк.

- Ето. - Тя й подаде листчето.

Когато линейката потегли, госпожа Кимоно прикова насълзените си очи в Стеф.

- Дните ми са преброени.

- Не говорете такива неща, ще се оправите.

- Писмото представлява разрешително от гробището „Аояма“. Вече разполагам със собствен гроб. Не се страхувам от смъртта. Това е семейната гробница. Повече няма да бъда госпожа Сато.

- Как така? - попита Стеф.