Сузана Куин - Стъклени гейши

- Какво правиш, млада госпожице?

- Търся Джулия.

- Кого?

- Джулия.

- Не познавам клиент с такова име - заяви Майкъл. -Съжалявам, но съм леко объркан. Не би трябвало да си тук, освен ако не изпращаш някой клиент. Излез от асансьора.

Стеф се подчини.

- Едно от момичетата, приятелката ми Джулия... - започна Стеф. - Мисля, че припадна, но... Може би е дошла насам, исках да проверя дали всичко е наред. Просто изчезна в нищото.

- Рецепцията не е подходящо място за компаньонки -обясни Майкъл и сложи ръка около кръста й. - Нито асансьорът.

- Но Джулия...

- Джулия е добре.

Той я поведе към клуба и двамата влязоха в стаята за преобличане.

- Виждаш ли? - Майкъл извади картата на Джулия от стойката на стената. - Тръгнала си е преди няколко минути. Явно си я изпуснала. Наложи й се да приключи по-рано тази вечер. Имаше уговорка с Рики.

Стеф кимна и се втренчи в картата. Беше толкова пияна, че не можеше да различи цифрите. Вероятно си бе въобразила някакви неща.

- Добре - отстъпи тя.

- А сега се връщай на работа - нареди й Майкъл.

- Колко е часът? - попита Стеф.

- Два и половина - каза красивото осемнайсетгодишно момиче до нея, което през десет минути нанасяше нов слой яркочервено червило върху устните си.

Стеф седеше в едно сепаре на бар „Холивуд“ с три компаньонки от „Каламити Джейнс“ и постоянно броеше изминалите минути. Нямаше търпение да се прибере у дома. Оставаше й още половин час.

- Всяка вечер ли сме длъжни да идваме тук?

- Някои от нас - отговори момичето с яркото червило. - Прочети договора си.

- Джулия не трябваше ли да дойде? - попита разтревожено Стеф, въпреки че бе видяла картата й по-рано. Още си спомняше русата й коса, разпиляна върху масата в клуба. Сцената й се бе сторила съвсем истинска.

- Зависи от договора й - заяви момичето. - Ако е сключила специално споразумение, може и да не идва тук.

- Сигурно това е причината. Ей! - Стеф се приведе напред. - Онзи мъж там е... не е за вярване.

- Кой? - поинтересува се момичето и проследи погледа на Стеф.

В бара току-що бе влязъл Амир, който подаваше на бармана картонена кутия, облепена с червена лента.

- Дължи ми пари - обясни Стеф.

- Той ли? Стеф... Амир работи за мафията. Помага на Майкъл с тъмната страна на бизнеса. Сериозно. Забрави за парите.

Но тя вече бе тръгнала към Амир.

- Сложи го под бара и го предай на Майкъл - казваше Амир, когато Стеф се приближи.

- Здравей. - Стеф го потупа по рамото. Той се обърна към нея. Очите му бяха кръвясали и изпълнени с раздразнение. - Помниш ли ме? Веднъж ме заведе на дохан. В „Синатра“. Картата ти нямаше покритие и шефовете ме накараха да платя сметката ти. Дължиш ми пари.

- Разбира се, че те помня. Тогава не успях да ти помогна. - Амир се обърна с гръб към бара и облегна лакти на лъскавия дървен плот. - Но сега явно имаш проблеми. Може би все пак ще ти бъда полезен.

- Моля?

- Добър приятел съм с момичетата, които се нуждаят от пари.

- Страхотно - заяви Стеф и скръсти ръце. - Но аз искам единствено да покриеш дълга си.

Амир сви рамене.

- Щом си проявила глупостта да заведеш лош клиент в клуба, проблемът е изцяло твой. Но ако търсиш начин да се изплатиш на шефовете си, съм готов да ти помогна. Вече ти казах, че познавам много мъже, които харесват момичета като теб.

- А аз ти казах, че не ме интересува. Трябва да ми върнеш парите.

- Отхвърляш предложението ми? - Очите на Амир потрепнаха. - Значи ми обявяваш война. Не ти го препоръчвам. По-добре не ми създавай проблеми.

Когато забеляза как вените на врата му изпъкват, Стеф осъзна, че той няма да отстъпи. Амир не виждаше причина да плати сметката си в клуба, а и изобщо не възнамеряваше да търпи постоянните й напомняния. Просто искаше да я използва за своя собствена финансова изгода. Не, Стеф определено не му обявяваше война. Беше й омръзнало от конфликти.

- Не се нуждая от помощта ти - каза тя през стиснати зъби. - Все някак ще намеря парите.

Амир се обърна.

- Пазиш телефонния ми номер, нали?

Докато Стеф го наблюдаваше как се отдалечава, на бара се появи Люк.

- Ей, Люк! - Тя помаха на мъжа с червената тениска. -Люк!

Хванал някаква книга под мишница, той се приближи към нея със скокливата си походка.

- Не съм те виждал скоро. Мислех, че си болна.

Косата му беше леко накъдрена от влажния въздух навън, но въпреки студеното зимно време той не носеше палто.

- Не, не съм болна.

Стеф се обърна към останалите компаньонки и се почувства неловко. Дали Люк знаеше, че тя бе сменила клуба и бе откраднала един от най-ценните клиенти на Мама? Но какво друго й оставаше? Хиро й бе погодил номер.