Сузана Куин - Стъклени гейши

- Не мога - промълви тя, но мъжът бе изчезнал в тълпата.

Стеф разсъждаваше трескаво по пътя към къщи. Мислеше най-вече за парите, но се тревожеше и от факта, че Анабел сякаш никога не бе работила в „Каламити Джейнс“. Клиентите, с които Стеф бе разговаряла, не си спомняха за нея. Това й се струваше много странно. А в очите на Каролайн не се бе появила и най-беглата искра, когато тя я бе попитала за Анабел.

Същото важеше за Наталия, която беше компаньонка в „Джейнс“ от доста време. Анабел като че ли бе изтрита от историята. Беше се превърнала в призрак.

Когато зави по тясната пряка зад кафене „Алмонд“, Стеф долови звук, наподобяващ плющене. Тя вдигна очи към мръсните сгради, но в замаяното си състояние не успя да познае кое от металните стълбища води до жилището й. Всички изглеждаха еднакви.

Изведнъж усети натиск в гърлото и силно пробождане в ръката.

- Ау! Ох! Кой...

В гърба й се притисна едро студено тяло. Стеф бе изблъскана към страничната уличка, където бяха наредени щайги с празни бутилки.

- Пусни ме!

Болната й ръка се изви. Имаше чувството, че някой гори кожата й със запалка. Не можеше да свие дланта си в юмрук. Всеки инстинкт за съхранение беше притъпен, забравен. Стеф не знаеше дали да тръгне наляво или надясно, нито как да се освободи от хватката. Изненадата отстъпи място на страха, когато ръцете на нападателя задърпаха дрехите й и я събориха на земята. Тя започна да крещи.

- Пусни ме!

От другата страна на улицата се разнесоха викове и Стеф размаха панически ръце.

- Пусни ме, пусни ме!

Последваха още викове и тя видя как към лицето й се приближава коляно.

Изведнъж коляното се отдръпна. Натискът върху ръцете й отслабна. Кална вода обля лицето й. Стеф долови бързи стъпки и зърна едър мускулест мъж, който тичаше по улицата, преследван от двама японци. След няколко секунди спасителите й се отказаха от гонитбата и се върнаха задъхани при нея. Тя се изправи.

- Добре ли сте?

Единият беше на не повече от осемнайсет, с щръкнала черна коса и детско лице. Изглеждаше по-уплашен от самата Стеф.

- Да, всичко е наред - каза тя.

После се извърна и повърна на улицата.

Когато се качи в апартамента, Стеф свари вода за чай и седна на канапето в дневната. Цялото й тяло се тресеше. Тя се опита да направи няколко упражнения, но болната й ръка беше по-скована от всякога и отказваше да се изправи.

Чувстваше се унизена и изплашена. В Токио се случваха лоши неща. Инцидентът тази вечер беше доказателство за това. Дали нападението имаше нещо общо с мъжа, който бе дошъл в клуба, пратеника на Мама?

Ръцете й затрепериха.

Трябва да намеря начин да върна парите. До два дни...

Точно в осем вечерта прожекторите осветиха сцената от фалшив мрамор на „Каламити Джейнс“ и Ейнджьл се впусна в своето представление. Беше облечена с ефирни черни дрехи, които се плъзгаха по бялата й кожа. Когато чу първите акорди на песента, тя бавно започна да се съблича. На тъжното й уморено лице се появи измъчена усмивка.

Клубът беше препълнен и клиентите постепенно обърнаха столовете си към сцената. Компаньонките, които бяха виждали танца на Ейнджъл стотици пъти, използваха момента, за да изсипят тайно напитките си на пода.

Стеф не бе спала добре миналата нощ и се ужасяваше от мисълта, че трябва да пие. Но чашите с водка-тоник пристигаха на масата на всеки петнайсет минути, а заплатата на компаньонките бе тясно свързана с алкохолната консумация. Минималното им възнаграждение се поднасяше под формата на малки коктейли през цялата нощ.

Шефовете на клуба не се интересуваха от начините, по които момичетата се отърваваха от питиетата. Важното беше клиентите да ги смятат за пияни и да се забавляват в тяхната компания.

Стеф се втренчи в стената от съскащ алкохол. Тази вечер имаше лош късмет. Рики я бе настанила на добре осветена маса, разположена върху твърда настилка, което означаваше, че разливането на напитки е невъзможно.

Ейнджъл е развалина, каза си тя. След вчерашния инцидент в главата й се въртяха само тревожни мисли. Но в случая имаше право. Ейнджъл наистина изглеждаше ужасно. Кожата й беше загрубяла, изцъклените й очи издаваха дълготрайната употреба на кокаин, а устните й едва се разтегляха в усмивка. На китките й се виждаха белези. Ребрата й се брояха, когато тя свали поредната дреха и остана гола до кръста. Ейнджьл изпълняваше своя тъжен танц вечер след вечер, на интервали от два часа.