Кристофър Франк - Американска нощ

Серве сви вежди.

— Няма ли вече художници?

— О, художници не липсват, но нямам никакво желание да излагам това, което рисуват те. Аз имам свое схващане за изкуството — казват ми, че било остаряло, — което не ми позволява да излагам каквото ми попадне. Смятам, че една картина трябва да изразява това, което днес никой художник няма желание да изрази. Може би греша, но не разбирам нищо от това, което днес се пише за живописта. Щом вляза в някоя от галериите наоколо, не виждам друго освен псевдоимпресионизъм за възрастни дами, долнопробен неосюрреализъм или абстракционизъм. Бях решил да затворя галерията си. Вече не държах толкова на нея. И тогава в едно бразилско списание ми попадна ей това. — Той отвори картонената папка и извади изрезка, която подаде на Серве. Беше мъртвата чилийка с бомбето. Жюлиен Биан поклати глава.

— Ако имате двайсетина фотографии от този род, ще бъда щастлив да ги изложа. Не съм в състояние да ви осигуря сензационна реклама и всичко може да остане съвсем незабелязано. Не се опитвам да убеждавам никого, разбирате ли? Чисто и просто искам да покажа на публиката едно принципно художествено виждане, от което не лъха на помийна яма, на лудница или на публичен дом. Може би греша.

Серве остави изрезката и погледна мълчаливо мъжа. После взе картонената папка и я отвори. Вътре намери стотина изрезки на вестникарски снимки, всичките подписани с името Серве Мон.

— Никоя от другите не ми върши работа — каза Жюлиен Биан. — Това са журналистически снимки и нямат нищо общо с една художествена галерия.

Серве кимна.

— Търсили сте в справочника за пресата?

— Да.

Серве си каза, че без самият той да подозира, един човек си бе направил цяла колекция от негови снимки, бе ги изучавал, подреждал, подбирал.

— Ще имам двайсет снимки — каза той. — Ще ми трябват поне три месеца, за да подготвя копията. Аз ще избера лабораторията и форматите за увеличение. Ще експонирам сам. Няма да има нито обяснителен текст, нито коктейл при откриването.

Жюлиен Биан стана.

— Точно така си го представях и аз. Петнайсети септември удобно ли ви е?

— Да…

Той затвори папката си и подаде една визитна картичка на Серве.

— Тук е адресът.

— Мисля, че ще мога да ви покажа контактните копия след петнайсет дни.

Жюлиен Биан поклати глава.

— Не е необходимо.

Стисна ръката на Серве и отвори вратата.

— Господин Биан…

Той се обърна. Серве искаше да каже нещо, но не намери подходящите думи. Жюлиен Биан кимна с многозначителна усмивка.

— Зная — каза той. — Не се решавате да ми благодарите, понеже си давате сметка, че не ви правя никаква услуга, тъкмо обратното. Питали ли сте се някога защо първобитните хора, когато са правели първите си стъпки във всички области, са изпитвали нужда да рисуват по стените на пещерите? През деветнайсети век философите се оттеглиха от играта, а двайсетият ще види логическото следствие от това — смъртта на изкуството. Удавник не се учи да плува. Много е късно. Но съм доволен, че ви намерих.

Серве се усмихна.

— Все пак бих могъл да ви благодаря.

Жюлиен Биан разпери ръце и повдигна рамене.

— Човек трябва да се бори — каза той. — Не за да победи, а за да запази уважението към самия себе си.

— Не — рече Серве. — Прекалено често го казват, за да е истина. Човек не може да присъствува с безразличие на самоубийството на някого. Това не ви дава да спите, на мен също, и точно затова сега сте тук.

— Да — потвърди Жюлиен Биан с угаснал глас. — Не мога да оставя нещата да пропаднат така.

Висок, прегърбен, с безжизнен поглед и тъжно увиснали мустаци, Андрей Куполски не бе сред най-обичаните продуценти. Слабоволев, отпуснат и ленив, той прекарваше по десет минути над менюто, докато реши какво да яде, и по петнайсет минути сутрин пред огледалото, докато си избере връзка. На петдесетгодишна възраст лененожълтата му коса вече сивееше и дългото му лице се бе сбръчкало, придавайки му мрачния израз на бенедиктински монах. Луташе се с блуждаещ поглед из снимачните площадки, измъчван от вечните си финансови затруднения, изстрадвайки телом и духом всяка дреболийка, която би могла да забави снимките, макар и само минута. Веднъж един главен оператор го бе нарекъл „мокра връв“ — нищо друго не му прилягаше по-добре. Ала зад мрачния му вид, зад мудността му се криеха невероятна упоритост, неотстъпчивост и непоколебимост. Дори и циклон да пометеше декорите, дори и някоя актриса да умреше от левкемия, дори разпространителите да фалираха, Куполски пак успяваше да завърши филма си и в повечето случаи той се оказваше доходен.