Кристофър Франк - Американска нощ

С белите си стени и бежовия си мокет новото жилище напомняше апартамента на улица Варен. Серве се тръшна на едно канапе и направи безуспешен опит да се зачете в последния брой на „Зум“. Отиде до телефона, поколеба се, после набра номера на Люс. Никой не се обади. Той затвори, набра „Услуги“ и поиска от дежурната номера на Клод Ландр на улица Турнон 29. Уведомиха го, че в указателя няма абонат с такова име. Той запали цигара и се обади на всички номера, записани на този адрес. Когато чуеше женски глас, питаше:

— Ти ли си, Клод?

А на мъжете казваше:

— Най-добре е да изчезваш. Жена ти знае всичко.

На шестото обаждане отговори Клод Ландр.

— Мъжът ти вкъщи ли е?

— Да. Какво искаш?

— Да бъда с теб.

— Тогава ела на вечеря.

— Добре. Какво да си сложа, връзка ли?

— Чорапи.

— Нямам чорапи.

Серве подаде шлифера си на Мария и влезе в гостната, където един среден на ръст мъж с големи мустаци и несъразмерно чело скочи от мястото си с протегната ръка.

— Господин Мон? Аз съм Марсел Фавар. Клод ей сега ще дойде, отиде при малката. Изглежда, че е сънувала лош сън. Какво ще пиете?

— Мартини — каза Серве, за да не го затруднява.

Фавар натисна звънеца и предаде поръчката на Мария.

— Клод много ми е говорила за вас.

— Така ли?

Замълчаха. Серве напразно търсеше подходяща тема за разговор. Запали цигара, престори се, че невзрачната картина на Брак, която красеше стената, му е направила силно впечатление. Мария поднесе мартинито. Марсел Фавар въздъхна и стана.

— Ще ида да видя какво става.

Когато остана сам, Серве реши да избяга през прозореца. Точно в този момент влезе Клод, забързана и сериозна.

— Здрасти, мръснико! Нямаш късмет и това си е!

— Така ли?

— Ами да, не го ли виждаш, че е тук.

Целуна го набързо по устата и се тръшна в едно кресло.

— Имам добри новини. Филмът ми ще се снима прев август, тая сутрин подписах договора.

— Браво.

— А ти, между другото, си се преместил.

— Откъде знаеш?

— Преди трийсет минути те търсих, за да ти кажа да не идваш.

— И какво?

— Ами попаднах на портиера, който тъкмо чистеше, и ми каза, че си се изпарил.

— Защо не искаше да идвам?

— Горкото ми момче, как ще се скапеш от досада…

Беше права. Вечерята бе дълга, церемониална и отегчителна. Марсел Фавар през цялото време мълча и кима с глава. Хранеше се с голям апетит. Клод и Серве си говореха унило за кино, за театър и за фотография. Десет минути след като сервираха кафето, Серве се измъкна под претекст, че има репортаж рано сутринта. Докато чакаше Мария да донесе шлифера му, размени още няколко думи с Клод и мъжа й в антрето.

— Адресът ти! — каза Клод. — Забрави да ми го дадеш.

Серве го надраска набързо на гърба на един плик.

— Лека нощ.

— Много ми беше приятно — каза Фавар мрачно.

— Чао! — рече Клод.

Когато се прибра на улица Асас, Серве се изкъпа, легна си и веднага заспа. В три часа сутринта се позвъни. Беше Клод.

— Фасулска работа! — каза тя, докато влизаше. — В киното нещата изглеждат трудни, но са прости като фасул. Само трябва да внимаваш да не събориш нощната лампа, когато ставаш.

Съблече мантото си, събу обувките и махна роклята.

— Е, как го намираш? Жалък е, нали?

Серве сви рамене.

— Той въобще не проговори.

— Но, момчето ми, той никога не проговаря. Ама пък като гинеколог е страхотен.

Сутиенът и гащите отидоха при роклята на мокета. Застана съвсем гола, протегна се и се огледа наоколо.

— Много е сладко тука. Мога ли да видя как си се наредил?

Когато на другата сутрин пристигна в агенцията, Серве научи, че го чака някакъв господин на име Жюлиен Биан.

— Що за човек е? — запита той секретарката на Гая.

Тя вдигна рамене.

— Обади се в девет. Казах му, че ще бъдеш тук сутринта; и той дойде половин час след това.

— Къде го покани?

— При Гая. Той няма да идва тая сутрин.

— Добре.

Жюлиен Биан бе нисък и елегантен, на около четирийсет години, с посивели коси и сини очи, с благороден профил и дълги изящни ръце.

Когато видя Серве, той стана от стола си.

— Надявам се, няма да ми се сърдите, че дойдох направо, но повече от петнайсет дни се опитвам да се свържа с вас. Казаха ми, че сте били затворен някъде в Африка — не можах да разбера добре.

— В Чад — рече Серве. — Седнете.

Видя една картонена папка за рисунки, която Жюлиен Биан бе облегнал на креслото си. Мъжът кръстоса крака, внимавайки да не измачка панталона си.

— Аз съм директор на една картинна галерия — каза той с равен глас — от почти петнайсет години, но напоследък не намирам картини.