Кристофър Франк - Американска нощ

Бание се почеса по главата.

— Точно и аз се чудех. Толкова рядко ходя там… Чакай, трябва да е насам.

Отвори една врата — беше на килера.

— Виж ти! Значи е другата.

Наистина беше другата. Докато той наливаше водата, Надин нагласи кафеварката и филтъра.

— Мога ли да направя нещо за теб? — запита той, след като пусна газта, и затърси безуспешно кибрит.

— Нямаш ли някоя дребна роля?

Газта свистеше силно, миризмата ставаше все по-осезаема. Бание намери една запалка, щракна я и направи малка експлозия.

— По дяволите! — извика той и размаха ръце. — Засега не виждам нищо. Във филма на Льору ще има, но няма да е веднага.

— Как се казва?

— „Тихи стъпки“… Между другото, не е лош.

— Кой ще играе?

— Лакомб и малката Клод Ландр, спомняш ли си? Снима се в нашия филм.

— А, да, спомням си. Кога ще бъдат снимките?

— Някъде към средата на август.

— При случай, имай ме предвид.

— Добре.

Двамата седнаха на ниската масичка с кафето.

— Тук е отвратително — каза Бание, като че ли за пръв път установяваше това. После отпи от кафето и кимна одобрително: — Никак не е лошо. А за озвучаване нищо ли няма?

— В момента нищо.

— Познаваш ли Валмон?

— Не, никога не съм работила с него.

— Обади му се. Търси някого за Джейн Фонда.

— Добре.

Мишел Бание запали цигара и погледна към заспалото момиче.

— Как се казва? — запита Надин.

Той вдигна рамене.

— Не знам, но е сладка.

Ив Валмон, който ръководеше една от четирите най-големи студии за дублиране и синхронизация, направи пробно прослушване на Надин и я нае, за да дублира Джейн Фонда в последния й филм.

Мъжът беше в износено палто, с изгубил цвета си шал и със сива шапка върху прошарената си коса. Бутна почтително вратата на архива с пръст и застана пред бюрото, където Люс проверяваше купчина бордера.

— Кажете, моля?

Мъжът се изкашля и избърса тънките си мустачки с жълта кърпа.

— Изпраща ме „Пентхаус“. Имаме нужда от снимки на стриптийз.

Люс погледна мъжа, кимна и стана, за да отвори две чекмеджета.

— Всичко, което имаме, е тук.

Мъжът й отправи беззъба усмивка.

— Благодаря, госпожице.

Остави на металния шкаф зелената си найлонова папка и отвори първия класьор.

Беше шест и половина вечерта. От съседната лаборатория се чуваше вече приглушен говор: настъпваше моментът за „изстрелването“ на вечерните събития. Гоцоли подготвяше подпечатаните си пликове, предназначени за петдесет и четиримата чуждестранни представители на агенцията. Виолен се гримираше пред огледалото и се чудеше дали да не върже тенекия на оня млад слагач, с когото се беше запознала същата сутрин в метрото и който я бе поканил на вечеря „при приятели“.

Люс прибра папката, подреди бюрото си и сложи цигарите и запалката в чантата си.

— Много съжалявам, но в седем без петнайсет затваряме архива.

Старецът се обърна леко зачервен.

— Свършвам, госпожице.

Бутна обратно чекмеджето и взе папката си под мишница.

— Пак ще дойда. Не съм сигурен, че намерих това, което ни трябва.

Люс го изгледа.

— Добре, но би трябвало все пак да платите това, което отнасяте.

Мъжът спря.

— Какво казахте, моля?

— „Пентхаус“ работи често с нас и, уверявам ви, никога не изпраща хора като вас. Както и да е, искали сте да разглеждате снимки — видяхте ги. Много добре. Но бъдете така любезен да ми върнете двете, които пъхнахте в чантата си.

Мъжът стисна папката до гърдите си с неспокоен поглед. По слепоочията му избиха капчици пот.

— Нещо бъркате, уверявам ви…

После млъкна, наведе очи и не мръдна повече. Люс си даде сметка, че гледа гърдите й. Тя стана.

— Върнете ми снимките и все едно, че нищо не е било.

Мъжът пристъпи към бюрото.

— Бъдете така добра — каза той почти беззвучно с приковани в тялото й очи.

Тя отстъпи една крачка и посегна към телефона.

— Щом не разбирате от дума…

Той скочи с изненадваща бързина и изтръгна слушалката от ръката й.

— Помолих ви да бъдете така добра — каза с жален глас.

Беше оставил папката си; палтото му се бе разтворило. Люс видя, че панталонът му е разкопчан.

— Не се страхувайте! — каза той.

Люс избухна в смях. Мъжът стисна устни, пристъпи още напред и понечи да я хване през кръста.

— Не се стеснявайте от мен! — обади се неочаквано Серве.

Мъжът се обърна обезумял.

— Не! — извика Люс.

Но кракът на Серве вече не можеше да се спре. Мъжът се свлече мълчаливо с посивяло лице, като се държеше за слабините, а от отворената му уста се стичаше тънка струйка слюнка.