Кристофър Франк - Американска нощ

— Имаш ли нещо готово? — обърна се тихо Соланж към Надин.

— Не.

На подиума млада актриса издекламира един монолог от „Лудият Пиеро“ на Годар.

— Интересно! — каза Венсан д’Анжу. — Никак не е лошо. Сега виж какво ще правиш: ще скачаш високо, ще гледаш радостно и ще викаш: „Пролетта дойде, а ние не знаем какво да правим.“

Момичето отвори смаяно уста.

— Какво да викам?

Венсан д’Анжу повтори много любезно цялото изречение и добави:

— В началото започваш с шепот и продължаваш все по-силно, докато накрая побъркаш публиката, разбра ли?

Кандидатката преглътна, погледна към Соланж, която щеше да се задуши от хълцане, и смело започна.

— Благодаря — каза Венсан д’Анжу. — Следващият.

Надин и Соланж излязоха напред — бързаха да свършат с всичко това.

— Какво ще ми представите?

— Една сцена — каза Надин.

— Да, но каква?

— От „Вечерна среща“ на Жером Боа.

— Добре, започвайте.

Бяха избрали очната ставка от първо действие между двете жени — любовницата и съпругата, и след като преодоляха първоначалната нерешителност, успяха да постигнат на малкия подиум известно драматично напрежение. Соланж забеляза известни промени в играта на Надин: тонът й вече не бе толкова мрачен и, странно защо, от това образът ставаше по-трагичен. Свит в позата на „Мислителят“ от Роден, Венсан д’Анжу изслуша сцената с най-задълбочено внимание, а когато свършиха, се прозина пред всички и тръсна глава.

— Невероятно! Направо невероятно!

— Какво казахте, моля? — запита Надин.

Режисьорът се почеса по главата. Очите му бяха пълни със състрадание.

— Откога е това? — запита той накрая.

— Отпреди шест месеца.

— Не може да бъде!

Венсан д’Анжу не можеше да се начуди. Свали очилата си, избърса ги в пелерината и отново ги сложи на носа си.

— Добре, минаваме към импровизацията: вие сте риба, изхвърлена на брега, а вие — дърво край…

— Много съм ви признателна, че ми говорите на „ви“ — каза Надин. — Тръгвам си, започвате да ме отегчавате.

Венсан д’Анжу остана със зяпнала уста.

— Ама недейте така! — каза той едва чуто.

— Как?

— Да, наистина — запита Соланж, — как?

— Слушаме ви! — каза Надин.

— И бъдете точен — изкикоти се Соланж.

Венсан д’Анжу започна да отстъпва. Най-сетне проплака:

— Не се обиждайте!

Надин погледна към Соланж.

— Ти обидена ли си?

— Не, а ти?

— Ни най-малко.

И изгледаха най-невинно режисьора от главата до петите.

— Довиждане — каза Надин.

А Соланж добави майчински:

— Убедена съм, че сте много талантлив.

За да се окопитят, отидоха да хапнат по един сладолед в „Севр-Бабилон“. На Соланж й направи невероятно впечатление начинът, по който Надин унищожаваше огромната топка сметана.

— Добре, че поне обичаш това.

— Едно от предимствата на слабите жени — отвърна Надин.

Соланж носеше под ръка един екземпляр на „Льо Текнисиен дю филм“ и го разгърна на тезгяха.

— Мислех утре да пообиколя из телевизията, но не знам дали ще имам смелост да го направя.

— Няма смисъл — каза Надин.

— Смяташ ли, че в киностудиите е по-различно?

Надин сви рамене и изсипа няколко монети в чинийката.

— Добре, да идем, но ще видиш.

Взеха метрото, стигнаха до огромната постройка и влязоха. Стъпките им отекваха по безкрайните пусти коридори. Едно табло в преддверието сочеше, че в момента се подготвят няколко театрални емисии. След половинчасовото обикаляне по асансьори и стълбища успяха да открият вратата на един режисьор, ала видяха закачен лист хартия, на който пишеше: „Разпределението на ролите приключи.“ На следващата врата висеше подобен лист с думите: „Приемаме след 30 април.“ Най-сетне попаднаха на един младеж, облечен в кожено яке, който играеше на морски шах със секретарката си.

— Какво обичате? — запита секретарката, като вдигна с раздразнение глава.

— Идваме за ролите от „Три сестри“.

— Вече приключихме — отвърна секретарката.

— Напротив — обади се младежът, — прекалено рано е. Елате през август.

— Но снимките са насрочени за май — рече Соланж.

— Кой ви каза такова нещо? — запита младежът, внезапно възмутен.

— Долу е обявено.

Младежът вдигна отчаяно ръце нагоре и се обърна към секретарката си:

— Пак са го сложили! Ще ги науча аз тях!

— Бе-дванайсет — каза секретарката.

— Уцели ме!

— Значи сега не е моментът? — запита Соланж.

— Опитайте при Бурашон, в стая 31 678 — каза секретарката. — Мисля, че в момента приема артисти.