Кристофър Франк - Американска нощ

— Какви шансове има? — запита Щайнер.

Ли Вунг вдигна рамене.

— Петдесет на сто, ако оживее след операцията.

Щайнер взе в ръка една от обездвижените лапи на Далила.

— Колко ще струва?

— Хиляда франка.

Себастиен Щайнер кимна:

— Добре, съгласен съм.

Прекара деня вкъщи. Луташе се от стая в стая, правеше си кафе и забравяше да го изпие. Присъствието на Далила се усещаше навсякъде — във всяко кресло, във всеки ъгъл, под всяка маса. В седем часа вечерта отиде отново при доктор Ли Вунг.

— Как е?

— Всичко мина добре. Сега излиза от упойката.

Щайнер чу проточен вой, който премина в стенание, отмерено и постоянно, сякаш се готвеше за вечността.

— Боли ли я?

— Разбира се, има ей такава дупка на гърба. Все заради сърцето няма да й давате нищо успокоително. Само чай или кафе, ако ги обича, и инжекция камфор в случай на сърдечна слабост.

Една млада и красива сестра — също виетнамка — донесе на ръце Далила. Гърбът и задницата на кучето бяха превързани. Гледаше с ококорени очи и широко отворена уста. Ли Вунг подаде на Щайнер един напечатан лист.

— Тук пише какво трябва да правите, ако нещо се случи. След две седмици ще дойдете пак, за да сменим превръзката.

Щайнер прибра листа в джоба и извади чековата си книжка.

— А ако не може да спи?

Ли Вунг го погледна.

— Няма да спи. Друго трябва да прави сега.

Както му бе наредил хирургът, Щайнер сложи Далила да легне на килима в салона и след като й предложи вода, която кучето отказа, я остави и отиде да я наблюдава отдалеч. В продължение на петнайсет минути тя не помръдна. Дишаше тежко, а дългият й език висеше отпуснато на една страна. Изведнъж се вдигна на предни крака, сякаш искаше да стане, но опитът не успя поради неподвижността на задните й лапи и тя описа широка дъга, полуизправена, с проточена муцуна, сетне падна на килима и пронизително застена. Това се повтори на няколко пъти през нощта, все така безуспешно. Всяко ново усилие предизвикваше силна отпадналост и опасно задъхване. На разсъмване поспа десет минути.

Седнала по пижама на мокета, в средата на светлинното петно, образувано от единствената спот-лампа, закрепена на корниза на прозореца, Надин Шьовалие редеше пасианс. Картите шумоляха в ръцете й и бавно припляскваха една в друга. От два дни не бе излизала от апартамента на улица Варен. Когато телефонът иззвъня, тя постоя учудено с карта в ръка, после стана и вдигна слушалката.

— Надин?

— Да.

— Обажда се Соланж.

Надин се намръщи.

— Соланж?

— Соланж Менар.

— Здравей, как си?

— Добре съм, а ти?

— И аз.

Без да пуска слушалката, Надин се върна в светлото петно, седна и отново взе картите.

— А Жак?

Надин сложи валето пика върху дама купа.

— Няма го. Мисля, че си търси работа.

— Нямаш ли пари?

— Нещо такова. А ти работиш ли?

— Ами, работя! Опитвах на няколко места, но…

— Да! — каза Надин. — Знам какво е.

— Утре отивам да се видя с един човек, който май набира актьори.

— Кой е той?

— Венсан д’Анжу. Като име не звучи лошо!

— Стига да не е измислено — каза Надин. — Какво ще поставя?

— Дръж се да не паднеш! „Фауст“ като мюзикъл.

— „Фауст“ на Марлоу 104 104 Кристофър Марлоу (1564–1593) — английски драматург. — Б.пр. или на Гьоте?

— Нямам представа. А ти какво правиш?

Надин сложи още една карта.

— Редя пасианси.

Двете замълчаха.

— Знаеш ли нещо за другите?

Надин запали цигара.

— Месала ми се обади веднъж. Замина за Хамбург, там ще поставя „Годо“ 105 105 „В очакване на Годо“ — пиеса от С. Бекет. — Б.пр. .

— Карл би бил идеален Позо — каза Соланж със смях.

— Да, наистина.

Пак замълчаха.

— Какво ще кажеш да се видим? — запита предпазливо Соланж.

— Може. Кога ще ходиш при онзи гений?

— Ще дойдеш ли с мен?

— Вече нямам никакви пари, за да си играя на гордост. А освен това много ме заинтригува тоя Венсан д’Анжу…

За първи път след смъртта на Жак тя спа осем часа непробудно и изяде със сутрешното си кафе една виенска кифла. Преди да вземе душ, мина с прахосмукачката по мокета и подреди малко жилището. Гримира се грижливо, но не успя да изтрие от лицето си отпечатъка на последните седмици. Когато се завърна от Лион, намери апартамента празен, установи липсата на класьорите на Жак, както и отсъствието на колата от гаража. Отначало реши, че се касае за колекционерска експедиция, и го зачака да се върне. Два дни по-късно пристигна извлечение от банкова сметка, съобщаващо за влог от доста кръгла сума. Тогава отиде в полицията и съобщи за изчезването на мъжа си. Попитаха я как изглежда, поискаха й снимка и я замолиха да се подпише на няколко места. Четирийсет и осем часа по-късно идентифицира тялото в моргата. Жак се бе погрижил да не могат да установят самоличността му, когато го намерят, бе изхвърлил всички книжа и документи, оставяйки в джобовете си само един брой „Парископ“ и носна кърпа. Чак когато се върна вкъщи, намери под леглото двата листа — първия покрит с драскулки, а на втория — само нейното име: „Надин“… Винаги се бе мъчила да не изпитва състрадание към Жак, съзнавайки, че това би го унищожило. А сега, ужасена, изпитваше точно това.