Кристофър Франк - Американска нощ

— Може — отвърна Серве.

Седна и ги изгледа един по един.

— Имам страшен късмет.

После си поръча едно уиски на минаващия келнер.

— Какво ново? — запита Серве.

Клод сви рамене.

— Отложиха филма ми. Излиза двойно по-скъпо от предвиденото. Ще се опитват да изкопчат копродукция с Италия. На всичкото отгоре френският разпространител иска да излезе от играта. Какво да ти разправям, голяма боза. Много се радвам, че те виждам.

Серве се усмихна.

— Аз също.

Вечеряха тримата в един ресторант на улица Сен Беноа. Докато се хранеха, Серве разказа за Чад, а Клод — за провалените си роли. Люс през цялото време скромно мълча, смееше се там, където трябва, внимаваше дали всички имат хляб, искаше още вино, когато бе необходимо. В единайсет и половина обяви, че й се спи и се прибира да си легне. Клод се намръщи.

— Още десет минути и ви оставям.

Люс й се усмихна:

— Нещо бъркате.

Серве остави няколко банкноти в чинийката.

— На мен също ми се спи.

Люс се обърна рязко към него:

— Я ме остави на мира!

И излезе от ресторанта.

Клод наведе глава.

— Май ти плюх в мозъка, а?

Серве кимна.

— Да те отведа ли при мъжа ти?

— Благодаря, с кола съм.

— Тогава всичко хубаво!

Целуна я по крайчеца на носа и си тръгна. Клод го проследи с поглед, запали цигара, поръча второ кафе на сервитьора.

— Ще го изпиете ли с нас? — обади се един глас.

Бяха на съседната маса — двама млади и елегантни бизнесмени, които от известно време говореха главно за търговия с ютии. Клод ги изгледа невъзмутимо един по един с искрица горчивина в тъмните си очи. После запита хладно:

— Поне става ли ви оная работа?

Объркан, по-младият от двамата наведе глава. Другият издържа погледа на Клод с усмивка, която трябваше да мине за светска.

— Нещастник! — каза Клод.

Люс се къпеше. Серве затвори тихо вратата, закачи шлифера си и сложи вода за кафе. В миниатюрното апартаментче цареше лек безпорядък. Беше все така чисто, но предметите сякаш вече не бяха подредени със същата грижа за симетрия. Серве седна на масата и си сипа нескафе. Загледа се в снимката, сложена на етажерката в рамка — мъртвата жена с бомбето, — и си каза, че би могла да се изкопира по-добре, за да се подчертае образът на преден план и да се придаде по-голяма загадъчност на зловещия декор.

Люс отвори вратата и застана на прага. Бе по хавлия, без грим, с разпуснати коси.

— Едно кафе? — запита Серве.

Тя поклати отрицателно глава, отиде до леглото и извади пижамата си изпод възглавницата. Серве пусна четири бучки захар в чашата си. Люс бе съблякла хавлията и разгъваше долнището на пижамата. Светлата й кожа, широкият гръб, закръглените бедра блестяха в жълтата светлина на нощната лампа.

— Хайде, не е станало кой знае какво! — каза Серве.

Люс пусна дрехата и се обърна — от двете страни на късото й носле се стичаха две сълзи.

— Много съжалявам.

Седна на края на леглото със събрани крака и опря брадичка на коленете си.

— Няма нищо — каза Серве.

После стана, отиде и седна до нея, сложи ръка на гърба й, притисна я до себе си.

— Не съм си въобразявал нищо, разбираш ли?

Тя го погледна, изведнъж охладняла.

— А аз — да.

— Моята портиерка би казала в случая: „Човек е такъв, какъвто си е.“

Тя се усмихна, прие цигарата, която той сложи между устните й.

— Отвращавам се от себе си! — После добави: — Какво чакаш, че не се събличаш? Да си тегля един куршум в главата ли?

Алберт Кнопоки караше бавно. Съпругата му Жозет бе казала по телефона, че пече говеждо с лук — нещо, което той ужасно обичаше. Ала един несъобразителен директор го бе задържал в службата и Кнопоки много се страхуваше, че това забавяне е внесло объркване в тънките готварски сметки на Жозет. Лапнал цигара „Житан маис“ в ъгълчето на устата си, стиснал в една ръка кърпата (за да попива дясното си око при пръв удобен случай), той форсираше двигателя на стария си фолксваген из тесните улици на 15-и район. Улица Дюто бе съвсем празна. Кнопоки натисна педала за газта и избърса преливащото си сълзящо око. Това движение намали още повече полето на зрението му и той не можа да види в привечерния здрач възрастния мъж с кучето, които пресичаха пред него. Успя да завърти волана в последната секунда.

Бронята на колата удари с тъп звук Далила по задницата. Каишката се опъна, изхвръкна от ръцете на Щайнер и изплющя във въздуха. Кучето описа дъга, блъсна се в някаква стена, удари се в покрива на една кола, търколи се по капака на мотора и падна в канавката. Фолксвагенът зави рязко, олющи три паркирани коли, чукна се в четвърта, занесе и спря напряко на платното. Себастиен Щайнер тръгна бавно по улицата, където вече първите врати се отваряха, по прозорците се показаха любопитни глави и уличните лампи изведнъж се запалиха, изсипвайки бялата си светлина на пътя. Знаеше какво ще види, представяше си отсега неподвижно лежащото тяло с отпуснати крайници, като кукла, захвърлена на рафта за играчки. Не бе ли загинала жена му точно на това място и точно по същия начин? Вратата на фолксвагена изскърца с метален звук, полуотвори се и остана така.