Кристофър Франк - Американска нощ

Таксито пристигна след десет минути. Отначало шофьорът отказа да вземе кучето — страхуваше се, че кръвта ще изцапа седалката. Накрая трябваше да се намеси полицаят, за да отстъпи и да склони да превози Далила, увита в старо одеяло, с което услужи една дама от квартала. Близо час по-късно старото пежо-404 спря пред модерна сграда в Кретей. Шофьорът на два пъти се беше заблудил, очевидно смятайки, че е под достойнството му да поглежда в картата на града, сложена до него.

В асансьора Далила отново стана неспокойна и Щайнер с голяма мъка я удържа в ръцете си. Отвори им ветеринарят — бе снажен, брадат и сигурен в себе си. Положи Далила на масата с помощта на Щайнер, разпита го за злополуката, докато движеше едрите си космати ръце нагоре-надолу по тялото и по крайниците на кучето. Вдигна една от задните лапи, после я пусна — тя тупна безжизнено.

— Гръбначният стълб е засегнат — каза той.

Щайнер се наведе над кучето.

— Искате да кажете, че…

— Да, има пълна парализа на задните части. Вижте сам…

Взе една игла от спринцовка и я заби в бута на Далила. Тя въобще не усети, само продължи да стене задъхано, със зяпнала муцуна. Лекарят взе две шишенца от една полица, напълни спринцовката, сложи иглата.

— Ще й направя инжекция, за да стимулирам сърцето.

Щайнер сложи ръка на гърдите на Далила, усети неравното, накъсано, силно туптене.

— Какво трябва да се направи?

— Да се оперира, ако имате с какво да платите, или ако нямате — да се приспи.

— Можете ли да я оперирате веднага?

— Аз не съм хирург, но ще ви дам един адрес. Само двама или трима души в Париж правят операции на гръбначни прешлени. Дръжте главата й.

— Не може ли да й дадете нещо успокоително?

— Сърцето няма да издържи. Ще й направя инжекции около прешлените, за да предотвратя появата на кръвоизливи. Това е всичко, което мога да сторя.

— А носът й?

Лекарят огледа муцуната, почисти кръвта с малко памук.

— Нищо й няма.

Щайнер седна на един стол така, че да вижда очите на кучето.

— Точно ставаха три месеца, откакто сме заедно.

Ветеринарят погледна възрастния мъж и видя, че устните му треперят.

— Може и да й мине — каза той неубедено.

— Три месеца — повтори Щайнер и се изсекна.

В десет часа той положи изнемощялата Далила на леглото си в апартамента на улица Дюто. Очите й бяха помътнели. Все още скимтеше жално, но вече много тихо. Сърцето й биеше на пресекулки — спираше и пак започваше да тупти. Себастиен Щайнер се разхождаше назад-напред, полягваше до кучето, сетне пак засноваваше из стаята. В полунощ се обади на ветеринаря, за да му каже, че сърдечният ритъм непрекъснато намалява. Лекарят го посъветва да направи инжекция с камфор. Беше му дал спринцовка и флаконче с лекарство. Ала Щайнер никога в живота си не бе слагал инжекция. Минаха петнайсет минути, докато сглоби спринцовката, докато я извари и напълни. Все пак не беше толкова трудно, тъй като тази част от тялото бе парализирана. В седем часа сутринта кучето все още дишаше трудно. Лежеше със затворени очи. Вече не мърдаше — бе напълно безчувствено към милувките на Щайнер. От злополуката насам господарят и животното бяха разделени. Кучето се бе затворило в страданието си, събирайки последни сили, за да оживее, за да устои, за да издържи. Нищо и никой не съществуваше около него — бореше се със смъртта.

Щайнер пристигна в кабинета на доктор Ли Вунг трийсет минути по-рано, ала не беше пръв. Завари в чакалнята една слаба руса жена със зачервени очи, чието куче — миниатюрен пинчер — си бе счупило двете предни крачета, когато скачало от един зид; млад негър, чиято котка бе изгубила окото си по време на нощна схватка; и една двойка — бледи и отчаяни мъж и жена, чийто боксер, изпаднал в епилептичен припадък, неспирно дъвчеше обилните си лиги. Ли Вунг бе важен виетнамец с проницателни очи, с изящни и надменни черти. Изслуша Щайнер мълчаливо, прочете писмото, което му изпращаше дежурният ветеринар, прегледа Далила на рентген и най-сетне се произнесе с накъсания изговор на хората от своята раса:

— Два прешлена са премазани, разбирате ли, и те притискат гръбначния мозък, откъдето идва парализата на задните части. Ако оперирам, ще трябва да изрежа горната част на прешлените, за да освободя гръбначния мозък. Операцията трае три часа и не се знае дали сърцето ще издържи на упойката. Най-сетне нищо не ми дава право да ви гарантирам, че след като бъде освободен, гръбначният мозък ще възстанови функциите си.