Кристофър Франк - Американска нощ

— Благодаря.

— Няма защо.

— Е-петнайсет — каза младежът. — Най-открая вляво.

За разлика от бездействието, което цареше навсякъде, стая 31 678, отредена на режисьора Луи Бурашон, бе обхваната от трескаво оживление. Няколко пищно и безвкусно облечени жени на зряла възраст се препираха кое филмово студио — „Сен Морис“ или „Булон Бийанкур“ — е по-добро. Трийсетина невзрачни мъже в безформени костюми, обути с грижливо лъснати овехтели обувки, чакаха прави или седнали да ги извикат. Надин хвърли един поглед на пиесата и отстъпи.

— Дребна, работа!

— Статисти ли търсят?

— Да.

Излязоха от сградата на Френското радио и телевизия и се върнаха с такси до Сен Жермен де Пре.

— Ще вечеряш ли с мен? — запита Надин.

Соланж поклати отрицателно глава.

— Родителите ми ще имат гости. Обещах да си бъда вкъщи.

— Тогава до скоро виждане.

— Всичко хубаво — отвърна Соланж и стисна дългата нежна ръка на Надин. После запита: — А Серве? Не си ли го виждала?

— Не — отвърна Надин.

— Аз го търсих няколко пъти, но все го няма.

— Той много пътува — каза Надин.

Гая запали една пура, както подобаваше за такъв случай, и това му отне близо три минути. Серве го наблюдаваше от стола, определен от шефа за посетители — безформено и прекалено меко кресло, в което човек потъваше и определено изпитваше чувството, че седи на земята. Гая всмукна няколко пъти от синкавия дим на пурата си и благоволи най-сетне да си спомни за присъствието на Серве.

— Значи „Гама“ предложи да ви вземе?

— Точно това ви казвах — отвърна Серве.

— И вие отказахте?

— Не съм казал това. Казах, че смятам да откажа.

Гая сбърчи чело.

— Нека бъдем наясно. Ще им откажете, ако възнаградя по конкретен начин верността ви към фирмата, така ли?

— Горе-долу е така.

Гая поклати глава, сякаш искаше да каже, че според него светът е станал много жалък, но че той самият е безсилен да го промени.

Мертол не можеше да понася някой от хората му да се среща с Гая без негово знание. Неизменно подозираше, че става дума за предателство, за донос, за някакво притворно начинание с цел да бъде компрометиран. Когато видя Серве да излиза от директорския кабинет, веднага го извика.

— Нещо проблеми ли имаш?

— Вече не.

Мертол разбра.

— Пак ли си ходил да искаш?

Той смяташе, че бързото израстване на Серве в агенцията е незаслужено и скандално.

— Пак! — отвърна сериозно Серве. — Предполагам, че си ми приготвил по тоя случай някое кално събитийце от хрониката на произшествията. Колкото да не се самозабравя.

Мертол сви рамене.

— Нещо си въобразяваш.

Серве го погледна мълчаливо.

— Ако ти потрябвам, аз съм при Виктор.

Така се бе случило, че след завръщането си от Чад въобще не беше влизал при Виктор. Завари нов, огромен и бляскав джубокс, както и великолепна машина за еспресо с аеродинамична форма и лъскави хромирани части. По всичко личеше, че заведението продължава да преуспява. Серве стисна ръката на Виктор над китката за поздрав и стоически понесе буйната прегръдка на дебелата готвачка. Следобед тук винаги беше празно. Двама търговски пътници си пиеха кафето след окъснелия си обяд, рошава клошарка пестеливо отпиваше на тезгяха от чаша червено вино. Серве седна на една маса и си поръча сандвич на сервитьора с престъпната физиономия. От трите седмици, които бе прекарал затворен в един хангар в покрайнините на Фор Лами, в очакване да бъде освободен от френските власти, три седмици на принудително бездействие, горещина и влага, на безконечно пляскане на карти с един нервен редактор от „Жьон Африк“, на постоянно безсъние, на отегчение и на досада, му бе останала само притъпена, всепоглъщаща и смътна умора.

Обърна глава и видя една самотна посетителка, седнала настрани, облечена в тясна рокля, която разголваше почти целите й крака, но беше закопчана чак до врата. Рижите й коси грееха в полумрака.

— Какво става, вече не се ли познаваме? — запита Серве.

Мириам го погледна безжизнено и бегло му се усмихна.

— Здравей.

Серве се намръщи.

— Какво се е случило?

— Нищо. Ти как си?

— Много съм добре — отвърна той, стана със сандвича в ръка и се отправи към нейната маса. — Може ли?

Не дочака отговора й и седна. Мириам стоеше с наведена глава и въртеше в ръце чаша вишновка. Наоколо стана необичайно тихо.

— Е, хайде, какво ще ми разкажеш? — запита весело Серве.

Тя поклати глава.

— Нищо особено.

Серве осъзна, че никога по-рано не я бе виждал без деколте. Винаги се беше гордяла с прелестите на бялата си напудрена гръд.