Кристофър Франк - Американска нощ

Той я изгледа мълчаливо, после запита:

— Нещо неприятно ли?

Тя вдигна раздразнено глава.

— Какви ги дрънкаш? Нищо няма, абсолютно нищо.

Погледът й за миг се задържа над рамото му, после отново се сведе надолу. Серве бързо се обърна и срещна ледения поглед на Виктор. Вече знаеше защо Мириам не показва гърдите си и можеше напълно спокойно да се възхищава на новата машина за еспресо.

Серве реши да си легне рано и съобщи на Люс, че няма да се срещат тая вечер. Прибра се на улица Фалгиер още в деветнайсет часа. Отсъствието на Щайнер от малкия ресторант го изненада.

— Щайнер вече нахрани ли се?

Съдържателят вдигна рамене.

— От десет дни не е идвал.

Серве тръгна замислен към улица Дюто.

Себастиен Щайнер му отвори веднага. Беше по халат, бледен и изморен. От жилището се носеше миризма на спарено и неприятен дъх на етер, долиташе приглушен лай, примесен с жално скимтене.

— Не ви видях в ресторанта и реших…

Той спря. Към вратата пълзеше Далила. Задницата й бе превързана и вдървена, а лапите й се влачеха по паркета и оставяха след себе си малки капчици кръв. От продължителното триене се бяха превърнали в живи рани. Кучето се задъхваше, правеше огромни усилия, държеше муцуната си широко отворена, езикът му висеше. Когато позна Серве, вдигна предни лапи с радостен лай, но падна на една страна и опитвайки да се изправи, се прекатури на земята.

— Трябва да я вземете на ръце — каза Щайнер.

Серве вдигна кучето и то го лизна по лицето.

Седнаха в хола. Далила заспа на коленете на Серве. С безизразен глас Щайнер разказа с няколко думи какво се беше случило.

— Ще може ли пак да ходи, или не? — запита Серве.

— Не се знае, трябва да се изчака.

— Колко?

— Най-малко два-три месеца.

Серве погледна надолу към сгушилото се куче, чиито задни крака с откритите си рани висяха безжизнено и независимо от тялото.

— Би трябвало да им се направят чорапки — каза Щайнер, — за да се пазят, но…

Той млъкна и стана, за да вземе лулата си от отрупаното с листове, с книги и тефтери бюро.

— Работите ли в момента? — запита Серве.

Щайнер кимна.

— Да, напредвам по малко.

Серве го погледна.

— Ако знаех…

Щайнер поклати глава.

— Не говорете глупости. А освен това не е чак толкова страшно. Тя отново ще проходи.

Отгатна тревогата в очите на Серве и се усмихна.

Серве остави кучето и вдигна слушалката.

— Люс, трябват ми чифт чорапки за куче.

— Какво ти трябва?

— Вземи едно такси и ела на улица Дюто деветдесет и осем с плат, игла и конец.

— Това някаква шега ли е?

— Да — отвърна Серве, — малка шега.

Таксито заобиколи Порт Сен Клу, тръгна по улица Мишел Анж и спря на ъгъла с тясната уличка Паран дьо Розан, където се издигаше висока модерна сграда с бледозелена облицовка, напомняща обществена къпалия. Надин плати на шофьора, отвори чадъра си и изтича под проливния дъжд до входа на зданието. Мишел Бание живееше в една гарсониера на осмия етаж. Надин намери външната врата открехната, поколеба се и влезе. По тъмния мокет се валяха книги, списания и обувки. На ниска масичка имаше остатъци от ядене и два препълнени с угарки пепелника. Надин остави чадъра и влезе по-навътре в стаята. На разхвърляното легло спеше гола млада жена, прегърнала възглавница, върху която се разстилаха дългите й руси коси. Дишането ритмично вдлъбваше корема й и издуваше малките й гърди. Надин се загледа в нея за миг, после тръгна към една врата и я отвори.

Мишел Бание се къпеше. Седнал във водата, която му стигаше до мишниците, с кацнали на носа очила с дебели стъкла, четеше „Веселото познание“ от Ницше. Щом забеляза Надин, вдигна глава.

— Идваш точно навреме. Тъкмо се питах дали няма да се наложи да си правя сам кафето. Оная глупачка там нищо не може. Ти как я караш?

— Средна работа. А ти?

— Горе-долу.

— Работиш ли?

— Ами работя. Трябваше да снимам филма на Льору, но го отложиха.

Той остави книгата, стана и стъпи на плочките. От тялото му се стичаше вода.

— Подай ми, моля те, онзи пешкир.

Надин му подаде пешкира, който той уви около кръста си и тръгна към стаята. Последва го. Беше нисък и набит, със залепнали по раменете дълги мокри коси.

— Май доста време не сме се виждали… година или две?

— Мисля, че няма две — каза Надин.

Мишел Бание беше първи асистент-режисьор във филма „Утре ще видим“. След снимките въобще не се бяха срещали.

— Къде ти е кухнята? — запита Надин.