Кристофър Франк - Американска нощ

— Идваш тъкмо навреме — каза Мертол. — Търсиха те по телефона.

— Кой ме търси?

— Някакъв лекар. Иска да му се обадиш. Звъних у вас, но никой не отговори.

— Не си бях вкъщи — каза Серве.

— Е, значи затова — отвърна Мертол и запрати заровете с ритуално движение към стената.

Серве се обади в „Отел Дийо“, дълго чака и най-сетне успя да се свърже с доктор Барьой.

— Най-добре ще бъде да дойдете.

— А роднините му?

— Казва, че нямал роднини.

— Идвам веднага.

Остави слушалката и излезе от агенцията.

Надин извърши едно обичайно нарушение на установените правила в театъра: наведе се и погледна през дупката, пробита в завесата от неизвестен сценичен работник. Залата изглеждаше почти празна. Видя на третия ред Жак, придружен от дебелия Бененж и плешивия Леотар. Малко по-нататък забеляза елегантна дама и мъж на зряла възраст с посивели коси — родителите на Соланж Менар. На осмия ред бяха седнали слаба жена с шапка с пера на главата, две двойки на около трийсетина години и, най-открая, един самотен старец, чиито бели коси грееха в пурпурния полумрак на театъра — Себастиен Щайнер. Разпоредителката придружи до мястото й руса млада жена, която седна на третия ред. Щайнер я проследи с поглед и я разпозна, беше я видял в кафенето — Люс Бертло. В залата цареше тягостно мълчание. Малобройните зрители разлистваха програмите си, изучаваха големия прашен полилей, поглеждаха часовниците си и чакаха организаторът да се накани най-сетне да удари три пъти.

— Видяхте ли Жером?

Надин се дръпна — беше Месала, увит отново в цял куп вълнени дрехи.

— Да, видях го набързо. Мисля, че си отиде.

Месала вдигна рамене.

— Жалко, тая вечер ще направим най-доброто представление.

— Защо?

— Защото вече ни остава само да заслужим собственото си одобрение, а това можем да го направим, нали?

Надин поклати глава.

— Със сигурност не можем.

Организаторът беше отишъл до пулта и те се върнаха зад кулисите. Първите удари, възвестяващи началото, отекнаха по сцената.

— Почина преди десет минути — каза лекарят. — Съжалявам, но не можех да се свържа с вас. Искате ли да го видите?

— Да.

Намериха тялото в приземието, където го приготвяха за моргата. Серве се наведе над восъчнобледото лице, над полуотворената уста и склопените очи.

— Каза ли нещо? — запита той.

— Да, каза „много дълго продължи“. Това беше всичко.

— Това беше всичко — повтори Серве.

Сетне отстъпи назад и вдигна никона пред смаяния поглед на лекаря.

Навън валеше. Без да го е грижа за дъжда, който го шибаше в лицето, Серве прекоси площада с мрачно надвесените над него кули на „Нотр Дам“. Седна машинално в колата, потегли и се върна в театъра. На един червен светофар, докато търсеше в джоба си носна кърпа, отново напипа филма, сви рамене и го прибра в жабката на колата.

— Господин, Боа?

Серве спря. Беше портиерът на театъра.

— Преди началото на представлението госпожица Шьовалие ме помоли да ви предам, че иска да ви види.

— Благодаря.

Тръгна към гримьорните, изкачи стълбите и се промъкна зад кулисите. Първото действие отдавна бе започнало. Нямаше нужда да гледа в залата, за да разбере, че е празна. Репликите отекваха странно, разбиваха се в незаетите кресла и замираха сред всеобщо безразличие. Човек би казал — репетиция без режисьор. Актьорите правеха каквото могат, всеки по свой начин. Карл любезничеше и определено прекаляваше, Соланж пелтечеше, лишена от подкрепата на партньора си, а Надин, която залагаше единствено на собственото си умение, играеше сякаш в празно пространство. Седнал както обикновено до будката на организатора, внимателен и все пак витаещ някъде другаде, напълно неподвижен, Месала приличаше на статуя, на увита в топли дрехи мумия. Серве виждаше как трудът му се разпилява, уронва и разпада на съставните си части и не мръдна повече.

Както изричаше една от репликите си, Надин се обърна неочаквано и зърна Серве, изправен в сянката зад кулисите, с блестящо от дъждовни капчици чело и хлътнали в орбитите очи, осветени от отвесната светлина на един прожектор. За секунда забрави за ролята си, погледна го с любопитство, после се обърна, направи една крачка и довърши започнатата реплика. Серве видя как изведнъж Карл се стегна, а Соланж потрепера. Бавно, с много умение Надин се зае да възстанови нормалния ход на пиесата. Успя да овладее Карл, налагайки с всяка своя дума истинно звучене и ново чувство в играта. Соланж веднага се отзова, Карл престана да маниерничи и неочаквано несъществуващото до този момент напрежение бавно се породи, обединявайки актьорите, отсега нататък тласкани от един и същи порив. Серве изведнъж почувствува дълбоко у себе си, че обича пиесата си, че е изцяло негова, че му прилича. Когато завесата се спусна след края на действието, Надин отиде право към него и го погледна настойчиво и спокойно.