Кристофър Франк - Американска нощ

— Не чак толкова — каза Серве.

— Ама моля ти се, драги мой, трябва да се възхитиш от социалната справедливост в действие.

Той потръпна от главата до петите и се отпусна изнемощял на възглавницата. Гласът му стана по-глух.

— Но колкото и да е вълнуващо всичко това — продължи той, — за друго съм те повикал в тая воняща дупка. Видя ли оня дядка там?

И посочи към един бял неподвижен старец, чието легло бе от другата страна на централната пътека.

— От три дни вече е така — не мърда. Казах на сестрата, а тя не иска и да знае, твърди, че дишал. И въпреки това страшно се изнервям, като го гледам, че не мърда.

Лапад протегна слабата си като на скелет ръка, взе една чаша и отпи глътка вода.

— Тревожа се за Далила.

— Кучето ли?

— Точно то. Сигурно има седмица, откакто не е яло нищо. Можеш ли да се погрижиш за него?

— Да.

— Голям човек си, да знаеш!

Той млъкна с помътнели очи, очевидно успокоен. После се усмихна.

— Кажи ми нещо за вселената.

— Пак ли?

— Да, знам, това е само лош момент, който ще мине. — И добави: — Човек не трябва да надживява грешките си, това е отвратително. И все пак винаги си отиват най-добрите.

Леглото се разтърси на няколко пъти от силни спазми.

Серве установи, че Лапад се смее.

— Добре казано, а?

Серве кимна.

— Винаги си бил веселяк.

Лапад го погледна втренчено с безжизнения си поглед.

— Няма да ме съжаляваш, нали?

— Само не дрънкай глупости. Плащам от години на Общественото осигуряване. Нямам намерение да го избивам на чувства.

Лапад се изкикоти одобрително.

— Значи ти си ми платил последното питие! — После вдигна чашата и добави: — Бистра водица!

Двамата се разсмяха. Една сестра, която минаваше наблизо, ги погледна студено. Лапад й се опули.

— Ключът е при портиерката. Помниш ли къде живея?

— Да, много добре. Не се тревожи.

— Мога ли да пукна спокоен? — запита Лапад.

— Можеш — отвърна Серве.

— Много дълго продължи — каза Лапад, после изгуби съзнание.

Серве излезе от залата и потърси лекаря.

— Още колко ще бъде така?

Доктор Барьой повдигна рамене.

Портиерката имаше жълтозелено лице, безцветни коси и воднистосини очи, както го изискваше професията й. Облечена в черна престилка на ситни бели детелинки, с провиснал кок и тройна набрашнена брадичка, тя живееше, задръстена от наслагани един върху друг бретонски мебели, заедно с един дебел високомерен котарак на име Орас. Когато качваше пощата, беше чула много добре стенанията на кучето в апартамента на Лапад и знаеше, че той не си е вкъщи, понеже бе видяла как го откарват с линейката. Ала тъй като Далила на няколко пъти се беше опитвала да изпрати Орас на оня свят, портиерката реши, че страданията на кучето са работа на провидението, и остави на времето да свърши всичко. Затова идването на Серве не й се хареса.

Както обикновено Орас я предупреди за предстоящото посещение, като скокна живо, с възмутено изражение, и отиде да се изтегне презрително зад завесите на стаята.

— Господин Лапад, ако обичате.

Алфонсин Льошаню, чието тренирано ухо би зарадвало който и да е оториноларинголог, се направи на болна от хронична глухота, придружена от почти пълна слепота. Серве повтори въпроса си и чукна няколко пъти по остъклената врата. Госпожа Льошаню се сепна убедително, изправи се с мъка, сложила ръка на кръста си, който бе в идеално състояние, и открехна вратата на жалките си владения.

— Няма го… прибраха го в болницата — каза тя с пресипнал от острите цигари и силната ракия глас. После добави: — Трябва да се каже, че беше крайно време.

— Да го приберат ли? — запита Серве.

Тя поклати тъжно глава.

— Идвам да взема кучето.

— Значи така. — Очевидно не беше очарована от тази новина. Подсмъркна шумно и добави: — Най-добре ще е да го оставите там, където си е.

— Ама моля ви се — възрази Серве, — нали сме членове на Дружеството за защита на животните! Трябва да си помагаме! Бъдете така добра и ми дайте ключа.

Когато бутна вратата, Серве очакваше, че ще бъде посрещнат с радост и облекчение, ала завари дълбока тишина. В апартамента цареше неописуема мръсотия, мебелите бяха потънали в прах, подът — осеян с разхвърляни дрехи. От кухнята се носеше миризма на гнило и кранът на чешмата неумолимо капеше. Кучето беше в стаята, легнало неподвижно на леглото. Козината му бе изгубила блясъка си, а ребрата отчетливо се виждаха изпод ужасно изпънатата кожа. Дишането му почти не се усещаше. Серве го обърна и се опита да го събуди. То се дръпна, оголи зъби, изръмжа и се протегна. После с мъка пристъпи, когато Серве го сложи на крака. Серве намери каишката, вдигна животното на ръце и го отнесе в колата.