Кристофър Франк - Американска нощ

— Интересно е — отвърна Серве.

После се прибра вкъщи, където го посрещна палавата Далила. Беше изяла месото си, разкъсала една възглавница, разляла водата си, съборила три книги от библиотеката и се беше изпикала на килима.

— Май вече си по-добре, а? — запита я без нужда Серве, докато тя му ближеше съвестно лицето.

Когато се опита да поразтреби апартамента, намери една ролка проявен филм, който Далила бе измъкнала изпод леглото. Не можа да се сети какво има на него и го пъхна в джоба си. След това изведе кучето, повървя заедно с него петдесетина метра, като спираше пред всеки стълб, и отново се прибра, за да се обади в болницата. Реймон Лапад не бе идвал в съзнание.

Надин мина през служебния вход. Влезе в гримьорната и както обикновено се изтегна на дивана с цигара в уста. От предния ден пукнатото ребро не я болеше вече. Чувствуваше се по-добре.

Себастиен Щайнер изкачи последните стъпала, излезе от метрото и постоя така за миг, загледан в осветената Триумфална арка. Не бе излизал вечер от години наред. Беше облякъл стар тъмносин костюм отпреди петнайсет години, който вече не му стоеше добре. Запали лулата си, пресече булевард Фридланд и седна на терасата на едно кафене, близо до театъра. Купи си от един уличен продавач „Франс Соар“ и го прегледа набързо, докато пиеше уискито си. Една млада жена, седнала недалеч от него, привлече вниманието му: изглеждаше нервна, мачкаше чантата си в ръце и пушеше цигара след цигара. Беше Люс Бертло. Тя плати сметката си и излезе с бързи крачки от кафенето.

Надин слезе по стълбите по халат и спря пред портиерната.

— Много ви моля, ако господин Боа дойде тази вечер, кажете му, че искам да го видя.

Серве остави колата на булевард Ош и отиде до театъра пеша. Зърна в едно кафене Себастиен Щайнер, зачетен във вестника си, с добре пригладени бели коси, малко притеснен в тъмния си костюм с необичайна кройка. Серве също влезе, за да си купи цигари, пазейки се да не го забележи Щайнер. Когато стигна в театъра, се отби при контрольора.

— Колко са?

Служителят направи гримаса.

— Петдесет.

— Петдесет?

— Не четохте ли рецензиите? — запита мъжът и сви рамене.

— Четох ги — отвърна Серве и отмина.

Тръгна по коридора, който водеше към сцената, и се сблъска с Месала.

— Момчето ми — започна той, — видях се днес следобед с Реняр, подготвя ни страхотен материал за понеделник, в „Рефле дьо л’Ар“.

— Браво! — каза Серве.

И го заряза, за да отиде зад кулисите, към стълбите за гримьорните. Почука на вратата на Надин, без да се колебае.

— Да?

Погледна го в огледалото, после продължи да се гримира.

— Добър вечер. Предадоха ли ти молбата ми?

Серве се изплаши от това минаване на „ти“. Затвори бавно вратата и се облегна на нея.

— Не. Каква молба?

— Че искам да дойдеш да те видя.

— Така ли?

Той пристъпи и седна в едно кресло.

— По какъв повод?

Тя вдигна рамене.

— Ей така! Как я караш?

— Зле.

— Видях рецензиите.

— Аз също.

— Няма да успеем да направим и трийсет представления.

— Така ли мислиш?

— Бих се учудила, ако бъде другояче. Снощи в залата беше Фостин Болвар-Клаус. Обади ми се по телефона, иска да се срещнем. Каза ми, че пиесата е забележителна.

Серве бавно запали цигара.

— Много се радвам.

Организаторът съобщи по високоговорителя, че остават десет минути до вдигането на завесата.

— Ще останеш ли тази вечер? — запита Надин.

— Не знам.

— Жак ще дойде с приятели.

— Така ли?

— Не си много разговорлив.

Тя стана, съблече халата си и нахлузи роклята през глава. Серве стана, за да й помогне за ципа.

— Благодаря. Ще вечеряш ли с нас довечера?

Серве я погледна мълчаливо, после се усмихна.

— Не.

Гребенът за секунда се задържа в косата й, след това продължи да се плъзга надолу.

— Жалко. Щеше да ми бъде много приятно. Освен това Жак искаше да говори с теб.

Серве се постара да не отговори. Направи няколко крачки в гримьорната с ръце в джобовете, свити в юмруци.

— Тази вечер наследих едно куче — каза той накрая.

— Симпатично ли е?

— Да. Ще вечеряш ли с нас утре вечер?

— Само тримата ли?

— Само тримата, у нас е тесничко.

— Не.

Усмихна се и тръгна към вратата.

— Довиждане! — каза тя.

В дъното на джоба ръката на Серве напипа ролката, която Далила бе измъкнала изпод леглото. Подхвърли я във въздуха, хвана я, качи се в колата и отиде в агенцията. Мертол играеше на зарове със счетоводителя, на мокета в кабинета на Гая.