Кристофър Франк - Американска нощ

Когато стигнаха на улица Фалгиер, Далила обходи апартаментчето с треперещи крака, сетне безуспешно се опита да скочи на леглото. Нямаше сили. Серве й сложи месото, което беше купил по пътя, ала тя дълго го души и изяде само половината, лочейки шумно вода след всяка хапка. Накрая падна уморена до леглото, въздъхна дълбоко и заспа. Серве я остави и се върна в агенцията, където Мертол го смъмри, че е излязъл, без да се обади. Едва успя да отиде навреме на насрочената среща с Клод Ландр — новата изпълнителка на главната роля в бъдещия филм на Жан-Луи Льору.

— Я гледай ти! — каза Серве. — Това е същата, която искаше да ме накараш да снимам без филм.

— Не зная за какво говориш — отвърна Мертол. — Побързай, че ще те чака в шест у тях.

— Все още ли живее на улица Ломон?

Мертол погледна в бележника си.

— Няма такова нещо. Улица Турнон двайсет и девет, третият етаж.

— Още по-добре! — каза Серве.

Закопча шлифера си, метна през рамо фотографската чанта и тръгна към вратата, но изведнъж спря и се върна обратно.

— Ами… съгласна ли е, или не?

Мертол свъси вежди.

— За какво?

Серве се наведе към него:

— Да позира гола, приятелю!

На улица Турнон двайсет и девет Серве се озова в един наскоро залесен с готови храсти и цветя двор, където свиреше леден вятър. Тръгна по застланите с мокет стълби и спря пред единствената врата на третия етаж. Щом натисна звънеца, му отвори чернокосо шестгодишно момиченце с вирнато носле. Серве каза:

— Госпожа Клод Ландр, ако обичате.

Момиченцето го изгледа от главата до петите, после запита напълно сериозно:

— Кой я търси?

— Агенция „Гая-Бек“.

То кимна, завъртя се около себе си и се прибра отново, викайки:

— Мамо, господин Габек, господин Габек!

След малко дойде Клод.

— Влизай — каза тя, като че ли се бяха виждали само преди три часа.

И го въведе в един обширен и претрупан с мебели хол, чиито три прозореца гледаха към купола на Сената. Никак не се беше променила, само се бе гримирала по-силно и бе разпуснала мастиленочерните си коси с много дълги, преплетени една в друга къдрици.

— Кафе?

— Да.

Седнаха на едно канапе. Клод кръстоса краката си — все така дълги и красиви. На вратата се показа млада прислужница.

— Поднеси кафе, Мария — каза Клод.

— Да, госпожо.

Вратата се затвори. Серве въздъхна облекчено.

— Е, и?

Тя вдигна рамене.

— Решихме да опитаме отново, той дойде да ме потърси. Току-що бях прекарала нощта с един доста несръчен младеж. И казах „да“. А също и заради малката.

— Много е сладка — каза Серве.

— Няма ли да млъкнеш!

Той я погледна: беше усмихната, но без радост.

— А работата? — запита Серве. — Май върви добре, а?

Клод изведнъж се оживи.

— Доста добре! Откакто съм при Фостин, не съм се спирала.

Фостин Болвар-Клаус се славеше като най-добрия импресарио в Париж. Благодарение на разнообразната си клиентела можеше да сключи изгодна сделка, без да подписва дори и един-единствен договор извън фирмата си.

— Гледала ме е в „Почитанията на мъртвеца“ — продължи Клод — и така започна всичко. Филмът привлече шестстотин хиляди зрители в Париж. Тогава тя подписа нов договор с Льору и с един друг продуцент — Куполски, чувал ли си го?

— Смътно се сещам.

— Работи с „Жеро филм“, мисля, че е братовчед на Дарен. Във всеки случай тя ме наложи в главната роля, заедно с Лакомб. Ще снимаме през май в Мадрид.

— Поне струва ли?

Тя сви рамене.

— Би могло и да струва, но с Льору…

— Ясно.

— Ще дойдеш ли да ме видиш на снимките?

— Ако ме изпратят. Кой ще бъде аташе по печата?

— Мисля, че Мартин Делкроа.

— Тя работи с „Гама“, нали?

— Не знам, но ще попитам.

Двамата замълчаха. Нощта се спускаше над улица Турнон. Прислужницата влезе тихо с кафето и го поднесе на една ниска масичка. Серве я изчака да излезе и попита:

— Какво работи мъжът ти?

— Гинеколог е. Има кабинет в Паси 95 95 Луксозен квартал на Париж. — Б.пр. .

Серве кимна и отвори чантата си.

— Ще поработим ли?

— Хайде. Да се събличам ли?

Серве зави на един никон сто и десет милиметров обектив и вдигна глава. Тя го гледаше безучастно.

— Не — отвърна той.

В осем часа занесе филмите в агенцията и половин час по-късно вече седеше в малкия ресторант на улица Фалгиер, на масата на Себастиен Щайнер. Преди да си тръгне, остави една покана за „Комеди дьо л’Етоал“.

— Ако имате желание…

— Благодаря. Интересно ли е? Не съм ходил на театър поне от десет години.