Кристофър Франк - Американска нощ

Серве запали цигара и погледна часовника си. Минаваше два и половина. Посегна към телефона.

Жак не спеше. Филмът на Видор, The Fountainhead , който беше гледал във Филмотеката, му бе оставил вкус на пепел в устата. На излизане от салона Манюел заяви, че това е „фашистки“ филм. На Жак му се искаше да се съгласи с него, ала не можеше толкова лесно да отрече тоя бароков паметник в прослава на индивида. Тягостното чувство, предизвикано от филма, някак странно се засилваше от неопределената, но мъчителна тревога за Надин, която в два часа сутринта още не се беше прибрала. В главата му отекваше една фраза, изречена от Гари Купър в края на филма: I came here to say that I do not recognize anyone’s right to one minute of my life. Nor to any part of my energy. Nor to any achievement of mine. No matter who makes the claim, how large their number or how great their need. I wished to come here and say that I am a man who does not exist for others. 92 92 Дойдох тук, за да кажа, че не признавам ничии права дори върху минутка от живота ми. Нито върху най-малката частица от енергията ми. Нито върху което и да е мое дело. Не е важно кой се домогва, колко са те на брой и колко големи са нуждите им. Аз пожелах да дойда тук и да кажа, че съм човек, който не съществува заради другите (англ.). — Б.пр.

Тази фраза звучеше като далечен упрек, сякаш за да му напомни за някакво тъмно предателство, извършено от него спрямо собствената му личност. Жак прерови фишовете си, намери заглавието The Fountainhead и се запита коя ли е тая Ейн Ранд 93 93 Ейн Ранд — американска писателка и философка, родена в 1905 г. в Русия. — Б.пр. — авторката на книгата и на сценария. Изведнъж реши в никакъв случай да не чете романа.

Минутите минаваха и той за трети път отиде в кухнята, за да си налее чаша вода. Имаше нещо заплашително, нещо безвъзвратно в тишината на апартамента. Отвори прозореца и изпита детинско облекчение, когато чу далечния тътен на уличното движение. Вратата се отвори и влезе Надин. Хвърли шлифера си на мокета и застана на прага на кухнята, където Жак, облегнат на хладилника, пиеше чаша вода.

— Как си? — запита тя.

Той поклати глава, забеляза, че е нервна.

— А ти?

— Не беше много лошо.

— А промените по текста?

— Нямаше. Бях у Мон да пийнем по нещо.

— Авторът ли?

— Да.

Тя го погледна и мълчаливо зачака някакъв по-определен въпрос, какъвто той се въздържа да й отправи. Вместо това каза:

— Не можех да заспя.

И вдигна чашата с неясно движение.

Телефонът иззвъня. Жак погледна учудено часовника си.

— Кой може да бъде по това време?

— Аз ще отида — каза Надин, прекоси коридора и вдигна слушалката.

— Ало?

— Сбъркахте. Мерл пише само хубави неща за вас.

— Така ли? А за пиесата?

— Утре ще видите. Приятни сънища.

— На вас също.

Двамата затвориха. Когато Надин се обърна, Жак стоеше в рамката на вратата.

— Изглежда, че Мерл е написал хубава рецензия за мен — каза Надин.

На другия ден Серве се отби в архива, но нищо не излезе. Люс го посрещна любезно, но сдържано, попита го за здравето му, за следващия репортаж, но не спомена нищо за пиесата.

— Дойдох да се извиня — каза изведнъж той.

— Моля те, само това не! — отвърна тя.

Серве зърна на бюрото й изрезка от вестник — рецензията на Били Мерл. Излезе от стаята натъжен. Когато минаваше по коридора край лабораторията, чу гласа на Помрьой, който извика по телефона:

— Чакайте, ето го.

Серве се приближи.

— За мен ли е? — И пое слушалката, която лаборантът му подаваше.

Беше телефонистката Виолен.

— Имам чувството, че май си ме забравил.

— Не е вярно — отвърна Серве. — Всяка вечер се терзая самотен в леглото си и мисля за теб.

— Виж, това е друго — каза Виолен. — Тази сутрин те търсиха от „Отел Дийо“ 94 94 Голяма болница в Париж, до катедралата „Нотр Дам“. — Б.пр. .

— Какво искаха?

— Нямам представа. Трябва да се обадиш на доктор Барьой.

— Даде ли ти номера си?

— Да, но трябва да дойдеш да си го вземеш.

Серве въздъхна.

— Добре, идвам.

Прекоси репортерската зала, където кипеше усилена работа — непрекъснато влизаха и излизаха хора. В бокса на Мертол шефът, поддържан от двама фотографи, отправяше жестоки упреци към един от младите сътрудници „на парче“, който безразсъдно бе съобщил за намерението си да се жени и дори да прави деца.

Телефонистката, чието засмяно лице бе обрамчено от тежки светли къдрици, посрещна Серве със закачлива усмивка. Той я целуна по двете бузи, седна на радиатора и извади пакет цигари от джоба си.