Кристофър Франк - Американска нощ

— Ще ми кажеш ли номера?

Виолен отказа цигарата, бутна вратата на кабината, издърпа всички съединители от таблото и откачи звънеца.

— Чакай малко, на тоя свят всичко се плаща.

Серве поклати глава.

— Какво трябва да направя?

Виолен вдигна леко полата си.

— Да ме близнеш — съобщи тя спокойно.

Серве се облещи.

— Шегуваш ли се?

— Въобще не се шегувам.

Серве отдавна бе чувал за оргиите, които Виолен устройваше в централата, но никога не беше обръщал внимание на приказките.

— Тук ли?

Тя кимна утвърдително и вдигна полата си докрай. Беше без гащи. Серве тръгна към вратата.

— Шубе те е, нали? — каза тъжно Виолен, смъквайки полата си.

— Точно така.

Тя поклати състрадателно глава.

— Одеон нула седем — седемдесет и девет.

— Благодаря. Ще ми го избереш ли?

— Не! — отвърна тя на инат.

Той я погледна, тя сви рамене.

— Ще те свържа с бюрото на Надан.

— Ти си едно добро, но глупаво момиче.

— Затваряй си устата! — отвърна сериозно Виолен.

Когато се върна в репортерската зала, Серве разтвори току-що пристигналото първо издание на „Франс Соар“ на страницата за кино и театър.

РЕЦЕНЗИЯТА НА КЛОД БАЛАР

ВЕЧЕРНА СРЕЩА от Жером Боа

Защо Месала е поставил тази пиеса? Как си е намерил театър? Такива въпроси си задава човек на излизане от „Комеди дьо л’Етоал“, където се играе „Вечерна среща“ — произведение на непознат, който заслужава да си остане такъв. Произведение претенциозно, празнословно и мъгляво. За сметка на това изпълнението е много добро (най-вече на Надин Шьовалие, която дава първокласна игра) и постановката изобилствува от находки, които за съжаление не са в състояние да изтрият тягостното впечатление от тази „вечерна среща“. За какво става дума? Стори ми се, че…

— Мон, давал ли си поръчка?

Серве вдигна глава.

— Да, благодаря.

И взе слушалката, която му подаваше Надан.

— Ало? Доктор Барьой, ако обичате.

— Почакайте за момент.

Серве продължи да чете.

… че един неудачник, притиснат между жена си и любовницата си, не може да реши какво да прави и тази необходимост да вземе решение го кара да преосмисли не само миналото, а и самоличността си…

— Да, слушам.

— Доктор Барьой?

— На телефона.

— Обажда се Серве Мон.

— А, да. Вие сте приятел на Реймон Лапад, нали?

— Да.

— Той би желал да го посетите.

— В болницата ли?

— Да, господине.

— Сериозно ли е?

— Много.

Серве остави писанията на Клод Балар и излезе от агенцията. От прозореца на централата Виолен го видя как се качва в колата.

— Много съжалявам, но току-що си тръгна — каза тя на някого по телефона. — Да му предам ли нещо?

— Няма нужда — отвърна Надин. — Ще го потърся пак.

Току-що бе прочела вестниците, донесени от Жак.

— Тръгнал си е.

Жак кимна и си наля втора чаша кафе.

— Какво стана с филма на Видор? — запита Надин. — Хубав ли беше?

Жак се поколеба — опитваше се да не си спомня за него.

— Да, доста хубав.

Надин го погледна. Стори й се, че не е много приказлив и дори малко мрачен. Искаше й се да поговори малко с някого, за каквото и да е. Изтегна се в леглото и се замисли за ръцете на Серве.

Доктор Барьой беше млад, плешив и сух.

— Делириум тременс. Направи три кризи. Последния път го намерихме по пижама в кафене „Флор“. Черният му дроб е ей такъв! — Той направи изразително движение с ръка, после сви рамене: — Предполагам, че е знаел какво прави. Ще ви заведа при него.

Серве последва лекаря през лабиринт от коридори, злокобни и мрачни колонади, обширни и влажни дворове. Най-сетне стигнаха до зала с олющени стени, където бяха наблъскани като сардели много легла. Серве с мъка разпозна Лапад — необикновената му слабост, прежълтялото лице го правеха почти неузнаваем. Поздрави Серве с обичайната си усмивка в ъгълчетата на устните.

— Здравей, Омбре… Готвя се да пукна за сметка на държавата. Прави ми удоволствие — те самите си го искаха. Паразитите умират колективно! Я погледни само насам! — И той посочи наоколо с широко движение с ръка. После продължи: — Това не се харесва на добрия доктор, малко ми се муси. А ти как си, приятелю?

Серве кимна.

— Добре съм. Какво става с теб?

Лапад сви рамене.

— Една малка подробност: хвърлям топа. Случва се и в най-добрите семейства. Напълно в реда на нещата е един социалист да си отиде за сметка на данъкоплатците, нали? Разните му там жалки пъпчиви чиновници и бабички с дребни спестявания са ми платили и леглото, и доктора, и лекарствата. Не е ли вълнуващо, а?