Кристофър Франк - Американска нощ

— Искате ли да вечеряме заедно?

Седнаха в металносивото беемве на Карл и потеглиха към Пигал, където актьорът знаел „едно местенце“. Оказа се, че става дума за една шумна бирария с облепени в синьо кадифе стени и съмнителна клиентела — много проститутки, сводниците им, спиртосани бивши борци, голобради типове със студени очи. Храната беше превъзходна.

По време на яденето Карл му разказа за семейството си — хамбургски корабопритежатели, живеещи от много поколения насам в богатския квартал Бланкенезе. Презираше баща си, понеже смяташе, че е блестящ и действен, но неспособен „да надвие неврозите си“.

— От какво? — запита Серве.

Карл го погледна мълчаливо с белезникавите си, лишени от израз очи.

— Ще разберете.

Група новодошли си проправяха път през масите — трима набити мъже, приличащи на треньори по бокс, придружени от три нацапотени жени с повехнали тела.

— Богаташки син съм — рече Карл, — възпитан в страх от някои неща и от някои хора.

Шестимата посетители минаха зад стола му — най-напред жените, а след тях — мъжете. Последният, притеснен от едрото си тяло, се блъсна в Карл при разминаването. Карл-Хайнц Цимер се изправи с обичайната си изискана несръчност.

— Моля да ме извините — рече той, — но вие се опряхте в хубавото ми кожено палто, което е много скъпо.

Мъжът се обърна слисан.

— Какво има? — запита подозрително.

— Палтото ми, опряхте се в него, когато минавахте. Държа на това палто, то е много елегантно и съм платил за него голяма сума. Няма да понеса да ми го цапат хора от простолюдието.

Мъжът се намръщи. Двамата му спътници и трите жени гледаха със зяпнала уста към бледия младеж с напевен акцент и сини безизразни очи. Серве бръкна в джоба си и стисна в юмрук връзката ключове. Наоколо цареше гробна тишина. Мъжът изгледа предизвикателно Карл от горе на долу.

— Какво искаш? — запита той накрая.

— Да ви уведомя, че ми е неприятно да влизам в съприкосновение с хора от вашата среда. Знаете ли, аз съм хомосексуалист от добро семейство и безкрайно много държа на нещата си.

Тримата мъже се спогледаха, вцепенени от изненада.

— Не ме ли разбирате? — продължи Карл. Светлината от неоновата лампа се отразяваше в кръглите му очилца и подчертаваше русия цвят на грижливо сресаната му коса. — Казах, че ми е неприятно да ви гледам и ми става лошо, когато се опирате в мен. Не обичам хората от вашата порода. Аз съм единствен син на влиятелно германско семейство. Баща ми е натрупал състояние по време на войната. Никога не съм работил от необходимост, независим съм, образован съм и съм ленив, а вие ме докоснахте с мръсните си пролетарски пръсти.

Мъжът пристъпи напред и сви юмруци. В очите му блесна искрица задоволство. Карл го гледаше отвисоко, небрежно увесил ръка на жилетката си и бръкнал с другата в джоба на панталона си.

— Хайде, идете да седнете — рече той, сочейки му мястото с глава — и друг път си помислете хубавичко, когато се доближавате до някой изискан човек.

Мъжът не можа да се сдържи и яростно изстена. Сграбчи реверите на „хубавото и много елегантно палто“ на Карл и се приготви да нанесе явно добре изпитан удар с глава. Ала вместо да го отбегне, Карл хвана двете му ръце за китките и бавно ги изви. Мъжът напъна всичките си сили, отвори уста и издаде гърлен звук. Дебелите му пръсти потрепваха в розовите гледани ръце на безучастния и достоен Карл-Хайнц Цимер. После започна да се задъхва, капчици пот избиха по челото и по носа му.

— Казах ви, мисля, че съм хомосексуалист — изрече Карл почти беззвучно. — Женчо, педал или с обратна резба… както казват у вас на ония типове, които с удоволствие пребивате в полунощ в някоя тъмна уличка.

Сетне пусна китките на мъжа.

— Хайде, махайте се.

Мъжът разтри ръцете си с внезапно почервеняло лице, не смеейки да погледне към другарите си. Единият от тях бе бръкнал в джоба си, но виждайки, че Серве прави същото, бе спрял дотук.

— Добре — каза мъжът. — Ще видиш ти.

— Е, хайде да видим — отвърна Карл със светско изражение.

Мъжът направи финт наляво и вдигна дясната си ръка със стегнати пръсти и изопнат палец, насочвайки удара към долната част на корема на противника си. Карл небрежно се наведе настрани и ръката се плъзна покрай ребрата му.

— Пак се допряхте до мен — рече той студено.

И му стовари два бързи и силни саблени удара в лицето, разцепвайки с първия горната му устна, а с втория — строшавайки носа му. От ноздрите и устата на мъжа бликна кръв и начаса обля цялото му лице. Той залитна, онемял. Глъчката в залата се смени с дълбоко мълчание. Келнерите стояха неподвижно, касиерът пушеше спокойно пръстената си лула. Явно тук това бе нещо обичайно.