Кристофър Франк - Американска нощ

На втори балкон имаше един-единствен зрител — Серве. С фотографски апарат на колене, той чакаше от осем и четирийсет и пет. Вече бе заснел едно празнично пременено семейство, очарователна особа с вирнато носле и къса рокля, както и немощен старец, когото занесоха на ръце до креслото. Разгледа програмата и установи, че снимката на Надин Шьовалие е отпечатана наопаки заради графичното оформление. Прочете абсолютно непонятния текст, написан от Месала, чийто последен параграф го накара да се замисли.

Театър на мигновението, на мълниеносното и непосредственото, театър дълбоко интимен и интуитивен, прецизен по форма и гъвкав по съдържание — такава е творбата на Жером Боа, изразяваща едно недоволство, премного разпространено, за да бъде пренебрегвано, един социален недъг, чието невидимо присъствие е нещо като четвърто действуващо лице в това изключително и необичайно произведение, което поставих с голямо удоволствие. Желая на Жером Боа творбата му да срещне сред публиката същия дълбок отзвук, който предизвика у мен.

„Така поне човек знае за какво става дума“, рече си Серве и погледна часовника си за трийсети път.

Лампите угаснаха, уредникът удари три пъти и завесата се вдигна над празната сцена. Месала бе грижливо осветил декорите, намалявайки силата на прожекторите, умножавайки сенките и контражуровете. През прозореца светлините на града блещукаха в далечината, съвсем като истински. Входната врата се отвори и влезе Карл, последван от Соланж. Серве въздъхна облекчено. Беше се опасявал, че актьорите няма да успеят да възпроизведат както трябва пред публиката необходимото напрежение, и то от самото начало на пиесата. Ала Карл играеше със студен поглед и точни нервни движения, а Соланж затвори вратата след себе си толкова внимателно, колкото го изискваше ситуацията. Карл подаде първата реплика с превъзходно изпълнена фалшива лекота, издавайки още от този момент смущението на своя герой.

РЬОНЕ: Още я няма.

Съблече палтото си, остави го, после отиде и се облегна на рояла. Соланж остана до вратата. Двамата замълчаха. Сетне Карл вдигна глава и впери поглед в Соланж с неизразима злоба.

РЬОНЕ: Студено ли ви е?

МИШЕЛ. Не, защо?

РЬОНЕ: Още стоите с палто.

Замислена, Соланж се съблече и запита с точно толкова недоумение, колкото трябваше:

МИШЕЛ: Вече на „ви“ ли ми говориш?

Карл се поколеба за миг, сетне отвърна:

РЬОНЕ: Не.

Резкият му глас прекъсна последните шумове в залата — всички слушаха.

Това продължи около двайсет минути, след което интересът започна постепенно и упорито да спада, най-напред на първи балкон, а не след дълго и в цялата зала. Някакъв тип на третия ред направи всичко възможно, за да си изхрачи дробовете и се разбуха в нескончаем пристъп на кашлица, а една дама с шапка на първи балкон се зае да търси в най-сериозните реплики неподозирани комични отсенки и заиздава постоянно и тънко носово хихикане, което пък на свой ред предизвика всеобщ смях сред публиката. Серве видя как на първия ред един от зрителите се обърна с гръб към сцената, за да чете програмата си на светлината от прожекторите. В края на действието завесата се спусна пред шумяща и неспокойна зала, изпълнена с кихавици, кашляне, със скърцане на столове и непрестанен брътвеж. Чак тогава Серве осъзна, че не е направил нито една снимка.

През целия антракт остана на балкона, седнал в креслото си също така неподвижно, както Пюкло, когото бе наблюдавал няколко седмици по-рано. Чувствуваше се по-самотен, по-откъснат от всички и по-озлобен, отколкото би могъл въобще да си представи. Изведнъж замечта за някоя пустинна пещера на самотен остров, за монашески живот в компанията на опитомена чайка или на делфин приятел, където щеше да напише студени и безмилостни творби, които никой никога нямаше да прочете. Ала това разнежване бе неочаквано прекъснато от появата на двойка пришълци, които излязоха на балкона и веднага спряха. Жената бе облечена в безформена рокля — също като тялото й, а от двете страни на сплескания й нос мигаха малки, мъртвешки изцъклени безцветни очички. Мъжът се потеше в кафеникав вълнен костюм, лицето му бе на червени петна, косата — като четина, челото — набраздено от дълбоки бръчки, изразяващи едновременно плахост и жлъч. Двамата се спогледаха, после се обърнаха към Серве.

— Объркали сме се — каза мъжът. — Бяхме долу.

— Мислиш ли? — отвърна жената, загледана с любопитство в Серве.