Кристофър Франк - Американска нощ

Лапад хвана главата на Далила и я държа, докато ветеринарят инжектираше подкожно течността. Кучето въобще не реагира.

— Сега на мен — каза Лапад и вдигна ръкава си.

— Внимавайте — каза Ришар Дюкру, — не съм човешки доктор.

Лапад наля по глътка арманяк в двете чаши.

— За Албертин!

Самолетът се разтърси силно в момента на кацането, подскочи и спря в самия край на пистата.

— Браво! — каза Серве и разкопча колана си.

Възрастната дама до него поклати глава и пъхна между зъбите си бледолилава дъвка — двайсет и петата от излитането насам.

Серве издържа примирено формалностите на летище Орли, намери колата си на паркинга и тръгна по магистралата. Връщаше се от Пакистан, където бе присъствувал заедно с никоните си на кървави феодални боеве. Бе загорял, но от умора имаше торбички под очите.

Когато отвори вратата на гарсониерата на улица Фалгиер, телефонът звънеше.

— Мили ми приятелю, време е да поговорим, остават само осем дни.

Беше Месала.

Месала се страхуваше. Страхуваше се от пиесата, от критиката, от публиката. Боеше се, че в деня на премиерата може да вали, че времето може да е хубаво, че може да има стачка или може да няма, че критиците ще дойдат или няма да дойдат, че декорите няма да се харесат или ще се харесат, а може и прекалено много да се харесат, или пък ще паднат, че полицията може да забрани представлението, че директорът на театъра може да пусне прекалено дълга кинореклама през антракта, че афишите може да не са готови навреме, че някой може да ги закрие по погрешка с други, че…

— Забравете за земетресенията — добави Серве, който вече не можеше да гледа как Месала крачи из мрачното си жилище с чаша в ръка и покрити с неизменното килимче с ресни рамене.

Той изведнъж спря и погледна тревожно към Серве.

— Ненавиждат ме — каза тихо.

— Кои?

Месала вдигна рамене и отново заснова назад-напред.

— Критиците и… другите… подписал съм манифеста на триста и двайсетте.

— Тогава значи сте общо триста и двайсет ненавиждани.

— Има и още нещо.

— Какво е то?

Месала не отвърна. Прокара месестата си ръка по бледите си увиснали бузи и направи опит да се овладее.

— Има някои неща, които не можете да разберете — каза най-сетне той и погледна Серве като някоя млада майка, криеща от децата си причината за месечните си неразположения.

— Да, наистина — отвърна Серве. — За какво по-точно ме извикахте?

Месала взе от масата един екземпляр от пиесата и го прелисти.

— Трябва да направим някои промени в края на първо действие. Карл няма да може да се справи.

Серве запали цигара.

— Това е невъзможно.

Месала остави тъжно ръкописа.

— Остават само осем дни — повтори той с беззвучен глас.

После се стовари върху един пуф, стиснал в юмруци ресните на своята наметка-килим.

— Ненавиждат ме.

Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се разплаче. Серве вдигна никона и щракна. Месала се сепна.

— Какво правите?

Ала Серве вече си беше отишъл.

Нищо не можеше да се направи — от ноември насам мислите на Себастиен Щайнер все се въртяха около жена му, около следвоенните години, около дните и нощите на 47-а, 48-а, 50-а и оня зимен следобед, когато огромният ситроен бе съборил Мадлен Щайнер, бе я премазал и натрошил, бе я обезобразил и унищожил всред метален трясък и мирис на изгоряла гума. Себастиен Щайнер бе забравил за намерението си да пише книга, ръкописът спеше в едно чекмедже. Нощем отново играеше шах сам срещу себе си. Той премести замислено черния топ, ала забрави, че трябва да пази царицата си. Тя падна окървавена, с пазарска мрежа в ръка. Яйцата се затъркаляха по уличното платно, една консерва фасул с домати се блъсна в тротоара, а парче сирене „Бри“ спря в една локва.

От края на тази седмица в „Комеди дьо л’Етоал“ ще се играе пиесата на един млад драматург, на име Жером Боа. ВЕЧЕРНА СРЕЩА — споделя с нас режисьорът Лоран Месала, е пиранделовска по форма, но проправя път на нов тип психологически театър. В главните роли: Карл-Хайнц Цимер, Надин Шьовалие и Соланж Менар. Генерална репетиция на 5 декември.

Люс Бертло сгъна замислено вестника, сетне огради дебело съобщението с червено мастило и излезе от архива с броя „Франс Соар“ в ръка. Отнесе го на Мертол, който тъкмо разказваше подвизите си в Индокитай на една кльощава кандидатка за филмова слава.

— Това трябва да се отрази.

— Така ли? — отвърна Мертол без въодушевление.

Сетне прегледа набързо известието и отмести вестника настрани.