Кристофър Франк - Американска нощ

— Много странно изглеждаш — рече Лапад.

Тогава усети, че собственото му лице го сърби и му е много трудно да държи очите си отворени. Отиде до огледалото и видя, че и неговото лице е отекло, че очите му са скрити под възглавнички от кожа, устните — надути и увиснали, бузите — надебелели и че по подобие на Далила кръглата му червена физиономия странно контрастира с мършавото му тяло.

— Искате ли да ви кажа нещо? — обърна се той към Далила. — Ние с вас си имаме проблем. Ще бъде добре да се прегледаме в някое здравно заведение.

Тъй като Далила нямаше нищо против, двамата тръгнаха на път.

Доктор Ж. Льо Коасийо бе уволнил медицинската сестра — апатична блондинка, обхваната от „гръден нарцисизъм“ (прекарваше по цели часове, затворена в банята, в съзерцание на гърдите си), та затова му се наложи през този съботен следобед да отвори сам на пациентите си. Изгледа учудено измършавелия мъж и рахитичното куче, които загрозяваха разкошната стълбищна площадка с облепени с червено кадифе стени. И на двамата очите бяха скрити под възглавнички от подпухнала кожа. Мъжът излезе напред.

— Аз и кучето ми — рече Лапад — имаме общ проблем.

Необяснимо защо, Жерар Льо Коасийо се сети за съпругата си, която бе избягала преди почти три месеца с един англичанин и кучето му — огромен, лигав боксер.

— Аз не съм ветеринарен лекар. Оставете кучето си в чакалнята.

Лапад поклати глава и заедно с нея се разклатиха многобройните възглавнички.

— И най-големият глупак би забелязал, че кучето ми и аз сме болни от една и съща болест.

— Не съм ветеринарен лекар.

Льо Коасийо си спомни, че кучето на англичанина се казваше Ендрю.

— Не искате ли да ни лекувате?

— Вас да, но не и животното ви.

Лапад леко залитна, хлъцна и се наведе към Далила.

— Хайде да го оставим тоя!

И си тръгнаха с гордо вдигнати, но още по-подпухнали отпреди глави.

Доктор Ришар Дюкру, по професия ветеринар, се бръснеше веднъж седмично, проклинайки целия свят и най-вече фирмата „Жилет“. Беше винаги рошав, с кръвясали очи, облечен в престилка с доста съмнителна чистота, и приемаше в една тъмна задънена уличка, недалеч от улица Муфтар, където наемаше от близо двайсет години възтясно и вонящо помещение. Отблъсквани от нечистотията на лекаря и на кабинета му, пациентите един по един го бяха напуснали, за да отидат при по-приветливи негови събратя, а грубото и нетърпеливо държане на ветеринаря само ускоряваше това масово бягство. Нещата бяха стигнали дотам, че в момента Ришар Дюкру лекуваше вече единствено собствените си животни — афганистанска хрътка, двама далматинци, папагал, фенек, две мишки, зелена жаба и един прилеп на име Албертин.

И така, той доста се изненада оная събота, когато в момента, в който си наливаше два пръста арманяк, за да започне добре следобеда, видя на вратата един мъж с куче, и двамата с ясно изразени отоци.

— Аз и кучето ми — каза Лапад — си имаме общ проблем.

Ришар Дюкру ги покани да влязат, взе чаша със съмнителна чистота от една прашна лавица и наля малко арманяк.

— За Албертин — каза той, подавайки чашата и вдигайки своята.

— За Албертин — повтори добросъвестно Лапад, преди да вкуси от питието.

Двамата мъже сръбнаха, мляснаха с език и преглътнаха. Лапад кимна одобрително.

— Не е лошо.

— Бива си го — съгласи се Ришар Дюкру.

— Коя е Албертин? — запита Лапад.

Ришар Дюкру посочи към една клетка, където прилепът спеше, увиснал на краката си, загърнат в нежните си черни криле.

— Има малко температура.

През това време Далила се запознаваше с жабока, който се остави да го душат само за миг, сетне скочи върху главата на кучето и се настани там с победоносен поглед.

— Жером е с благ характер — обясни Ришар Дюкру със задоволство.

После напълни отново и много внимателно двете чаши.

— За Албертин!

— За Албертин! — добави Лапад. — А пък ние…

— Уртикария — каза ветеринарят. — Какво сте яли?

— Консерва говеждо — отвърна Лапад. — Имаше много странен вкус.

— Даа — каза Ришар Дюкру. — Даа, даа…

Потри ръце, отвори едно чекмедже, за да извади спринцовка, друго чекмедже, където намери две малки шишенца с белезникава течност и игла за подкожна инжекция. Напълни внимателно спринцовката, драсна клечка кибрит, запали една бунзенова лампа и подържа иглата на пламъка.

— Какво е това? — запита Лапад.

— Десенсибилизиращо средство. След три часа вече няма да му има нищо. Хванете кучето.