Кристофър Франк - Американска нощ

Отпиха мълчаливо, замислени и двамата за това, че може би бяха за последен път заедно на чашка.

— Желая ти успех в живота — каза Несбит. — Знаеш ли, има нещо, което никога не съм ти казвал — ти си най-добрият фотограф в агенцията.

— Никога не си го казвал, но аз си го знаех — отвърна сериозно Серве.

Несбит вдигна чаша.

— Дано децата на децата ти нямат много проблеми, без да забравят за Общественото осигуряване.

Англичанинът стисна ръката на Серве и напусна заведението. Виктор заобиколи тезгяха, за да присъствува на тръгването му заедно със Серве. Видяха го как се качва в допотопната си кола и изчезва сред трясъка на разтропаните бутала.

— Мислех, че той ще черпи — каза Виктор.

— Аз също — рече Серве и извади пари от джоба си.

Сетне пак се качи в агенцията и без да знае точно защо, се запъти към архива. Ала намери само секретарката.

— Няма ли я Люс?

— Болна е от грип. От три дни не е идвала.

Серве се върна в репортерската зала и се настани на едно свободно бюро, за да прелисти „Лайф“. Списанието отбелязваше годишнината от смъртта на Мерилин Монро със забележителна поредица снимки от Бърт Стърн. Серве дълго ги разглежда, после отиде да вземе от шкафа си един никон.

Беше седем часът вечерта, когато почука на вратата на Люс Бертло. Отвътре някой извика:

— Кой е?

— Портокалите.

— Какво?

Никой не й отговори. Серве се облегна на стената, за да запали цигара. Вратата се открехна. Люс беше по синя пижама, наметната с хавлия.

— Ти никога ли не се обаждаш по телефона?

— Това ми е принцип — поясни Серве.

Влезе и затвори вратата, а Люс пак си легна. Нощното шкафче беше отрупано с най-различни лекарства, но всичко в малкото апартаментче беше както винаги в пълен ред.

— Разбрах, че си болна — каза Серве, — и се зачудих дали има кой да ти вари вода за гаргара и да ти изцежда портокали.

Люс се решеше с помощта на миниатюрно джобно огледалце.

— Трогната съм. Не те ли е страх от микробите?

— Микробите се боят от мен и ме отбягват — рече Серве и сложи никона си на леглото.

— Да снимаш ли си бил?

— Нищо не съм правил целия ден. Имаш ли температура?

— Не, вече нямам.

Тя нагласи очилата си, за да го вижда по-добре.

— За какво си дошъл?

— За да снимам.

Изумена, тя го изгледа мълчаливо.

— Шегуваш ли се?

Без да отвърне, той отвори апарата и се зае да го зарежда.

— Сега ще направим с теб големи неща, ще видиш.

Тя поклати глава.

— Да не си полудял? Или Мертол ти е поръчал репортаж за грипа, а? Така ли е?

— Няма такова нещо.

— Тогава нищо не разбирам.

Серве отвори мълчаливо чантата си и извади триножник и два прожектора. Качи се на един стол, за да провери напрежението на крушката на тавана, сетне включи и своите прожектори. Остана доволен и веднага ги изгаси.

— Ще направиш ли по едно кафе, преди да започнем?

Слисана, Люс стана и се засуети в своята кухничка-шкаф. Серве хвърли сакото си и запали цигара. Беше му приятно в миниатюрната гарсониера. През отворения прозорец долиташе далечен тътен от уличното движение на кея Волтер. Кухненските прибори приветливо потракваха. Конската опашка на Люс отразяваше жълтите отблясъци от нощната лампа.

Тя сложи двете чаши на масичката и Серве взе от захарницата обичайните си четири бучки.

— Слушам те — рече Люс с известна студенина.

Серве отпи от кафето.

— Много е хубаво. За какво искаш да ти говоря?

— За това.

И тя посочи апаратите, прожекторите, купчината кутии с филми.

— А, за това ли?! — възкликна Серве. — Никога ли не са те снимали?

— От много отдавна не са и не държа особено на това.

— Слушай, видях серия снимки в едно списание в агенцията. Страхотна серия, от която разбрах някои грешки, които редовно правя. Разбираш ли?

— Не. На теб ти трябва някоя от „кинозвездите“ на Мертол. Не виждам защо точно аз трябва да ти служа за опитно зайче.

Серве я погледна строго.

— Май нещо си вкисната тая вечер.

— Стига си се правил на глупак. Искам да ми обясниш.

Каза го тихо, без да поглежда към него, мачкайки чаршафа с крайчеца на пръстите си. Сетне изведнъж вдигна глава.

— Добре, не ми обяснявай нищо. Кажи какво трябва да правя.

— Да се облечеш, да се срешеш и да се гримираш.

— Не е ли много тясно тук?

Серве й показа един обектив.

— С това малко чудо нищо не е тясно.

— Добре — рече Люс.

После стана.

Жак бе отишъл да гледа отново „Band Wagon“ 67 67 „Оркестров фургон“ (англ.) — филм-мюзикъл на В. Минели от 1953 г. — Б.пр. във Филмотеката. В белия апартамент, осветен от една гола крушка, беше тихо като в чакалня. Надин обръщаше бавно страниците, седнала до единствената лампа, с цигара в уста.