— Много ви благодаря.
Тази вечер улица Варен беше тиха. Имаше малко минувачи — стара дама с отегчения си дакел, две смеещи се млади жени, едно дълбоко замислено момченце с червен каскет на главата. Серве бе паркирал близо до входа на сградата и „дебнеше“ вече два часа. Беше малко гладен и температурата в колата постепенно спадаше.
Не я болеше много, когато не кашляше и дишаше внимателно. Повече от седем часа спеше в колата, събуждаше се с гримаса при най-малкото подрусване и поглеждаше към угрижения профил на Жак. Когато той се обърнеше към нея, тя затваряше очи, за да не трябва да отвръща на неизменното „как си?“. В момента на катастрофата се беше изплашила, че ще умре, ще осакатее, чисто и просто бе почувствувала страх. Сетне бе изпитала оня прилив на въодушевление, който обхваща мотоциклетиста, когато отново овладее машината след лошо взимане на остър завой. Но всичко беше вече отминало, бе се стопило в сивите коридори сред болничната миризма на етер, оставяйки след себе си само безразличие и умора. Тя се раздвижи.
— Имаш ли цигари?
— Не мислиш ли, че е по-добре да не…
— Нищо нима да ми стане.
— Заповядай.
Всмукна дълбоко и се загледа в пътя. Дърветата се редяха от двете страни на колата и в светлината на фаровете стволовете им изглеждаха безцветни. „Колко усилия — замисли се тя — да направиш почти всички каскади в един каубойски филм без ни най-малка злополука, за да се озовеш просната на тревата край една автомагистрала и да слушаш как някакъв белгийски шофьор обяснява на пребледнялата си жена, че не бил виновен.“
— Малко остана — каза Жак.
Тя му се усмихна, сети се, че не може да я види, и отвърна:
— Да, слава богу.
Филмът бездруго щеше да бъде слаб. Режисьорът беше пълен глупак. Ту си въобразяваше, че е Антъни Ман, ту пък, че е Пазолини. Никоя творба не би могла да устои такава смесица от амбиции. А освен това беше педераст, мегаломан и ревльо. Надин не можа да се разбере с Аугусто Пинели.
— Много си прикрита, cara 64 64 Скъпа (ит.). — Б.пр.
. Много изотвътре ги правиш нещата. Хайде, по-смело, имай ми доверие.
И Надин потискаше съмненията си, отмяташе назад коса и повтаряше за кой ли път жалката и смешна сцена, в която трябваше да отбива атаките на налудничав дългокос ухажор в някакъв запустял хамбар в Ню Мексико. Въпросният актьор, който се представяше като Джеф Маршал в надписите на филмите си, се казваше в действителност Антонио Чифарело. Работил навремето като електротехник в Чинечита, той бе „открит“ от Пинели, който според Надин несъмнено бе споделил леглото си с него.
— Порт д’Орлеан! — съобщи Жак.
Колата заобиколи паметника, издигнат в чест на маршал Льоклер, и пое нагоре по булеварда със същото име. Надин разтърка очи и с удоволствие загледа осветените витрини, неоновите светлини и малко след това храбрия и симпатичен Белфорски лъв. Вече не й се спеше. Дойде й наум, че не я чака никакъв договор и че нещата отиват на зле. Филмът „Утре ще видим“ не бе донесъл желаните от продуцентите печалби и те, както и колегите им, отдаваха вината за това отчасти на играта на актьорите. Наистина, оставаше й телевизията, традиционно убежище за залязващите „малки имена“. Колкото до театъра, най-добре беше да не разчита вече на него след пиесата на Пюкло.
— Последна спирка. Не мърдай, ще дойда да те поема.
Тя остана неподвижна, докато Жак заобикаляше колата. Той се наведе, за да й помогне да слезе. Ала щом се раздвижи, болката в гръдната кост я прониза и тя тихо изстена. Надяваше се, че не я е чул. Хлопна вратата и я хвана под ръка. В същия миг ги заслепи силна светлина, идваща от една кола, паркирана от другата страна на улицата. Изумен, Жак направи една крачка, сетне се обърна.
— Какво беше това?
Надин вдигна рамене.
— Електронна светкавица. Хайде, ела.
Влязоха в сградата. В асансьора Надин се замисли за нещо.
Когато половин час по-късно Серве отвори вратата на гарсониерата си, телефонът звънеше.
— Скъпи приятелю, от два дни се опитвам да се свържа с вас.
Беше Месала.
Домът на режисьора не се бе променил с нищо — все същата зловеща бърлога, където се сервираше все същото турско кафе в същите старинни чаши. Ала Месала изглеждаше по-жизнерадостен и по-малко разположен да говори празни приказки в отсъствието на Карл.
— Препрочетох няколко пъти пиесата ви, Жером. Поработих върху нея и мога да ви кажа, че сигурно ще излезе нещо.
Той запази театрално мълчание и продължи:
Читать дальше