Кристофър Франк - Американска нощ

— Не.

— Смятате ли, че е добра актриса?

— За ролята — да.

— Добре. Възможно е, много слабо я познавам. Знаете ли, че Месала вече ми беше говорил за пиесата. Нищо не бе разбрал. Струваше му се, че става дума за някаква история с едипов комплекс, разбирате ли, при жената. Много фройдистки е настроен. Това е болестта на нашето време. Вашите обяснения го изненадаха и сега ще размисли. Той не е глупак, уверявам ви.

Карл му подаде ръка.

— Довиждане, Жером.

— Всичко хубаво, Карл.

Започваше да вали. Карл вдигна яката си и излезе от кафенето тичешком, поклащайки се тромаво. Два метра по-нататък се подхлъзна по мокрия тротоар, изгуби равновесие и изведнъж се сгромоляса. Изправи се под безразличните погледи на минувачите и се отдалечи, с цъфнало на гърба на бежовото му палто петно.

Серве изчака дъждът да поспре, за да стигне до колата си. Поколеба се за миг, сетне тръгна към агенцията. Всички си бяха отишли. Мина през „Флор“, но не намери нито един познат. Тогава реши да отиде пеша до улица Верньой.

Люс Бертло го изгледа, без да се усмихва.

— Прието е в такива случаи да се звънне един телефон.

— Знам. Заета ли си?

— Да.

— Жалко.

Канеше се да си тръгне, когато тя го дръпна за ръката.

— Влизай, глупчо.

Той затвори вратата след себе си. Както обикновено всичко беше грижливо почистено и подредено в миниатюрното апартаментче. Люс беше облечена в стар пуловер и овехтял панталон. Не бе гримирана.

— Какво мога да направя за теб?

Серве се замисли.

— Хайде да идем да вечеряме.

— Да идем — съгласи се тя. — Но не съм нито облечена, нито гримирана, нито сресана.

— Ще те почакам.

Люс сви рамене.

— Щом искаш.

Седнал на леглото, Серве я наблюдаваше как се гримира, как реши дългите си руси коси, как си избира костюмче и блуза от тесния гардероб. Малко по малко раздразнението, което му бе останало от разговора с Месала, изчезна.

— Обърни се за момент.

Той се обърна с гръб, за да може тя да се съблече.

Когато поръчаха вечерята и ордьоврите вече трябваше да пристигнат, Люс извади от чантата си един флумастер и започна да рисува върволица от човечета по книжната покривка.

— Ще ми кажеш ли сега защо ме покани? — Тя продължаваше да гледа надолу.

— Просто така. Трябва ли да има причина?

— Мисля, че да. Но може би се лъжа. Какво стана с пиесата?

— Не ми се говори за това.

— Така ли? Колко души знаят за нея освен мен?

— Никой не знае.

— И не си ме поканил, за да говорим за нея, така ли?

— Не.

Тя се усмихна недоверчиво и се зае да рисува голо тяло — някаква дългокоса жена с огромни гърди. Ордьоврите пристигнаха. Люс остави флумастера и взе вилицата. Серве забеляза бързите й, точни и все пак много женствени движения.

— Какво става в агенцията? — запита той.

Тя вдигна глава и потопи сините си очи в неговите.

— Хайде да се споразумеем. Аз няма да ти говоря за пиесата, а ти няма да ми говориш за агенцията. Окей?

— Окей.

Люс се обърна към малката гола жена от покривката:

— Сега той се чуди за какво да си приказваме.

Серве наля виното и хвърли поглед към залата на малкия ресторант, където десетина посетители вечеряха, разговаряйки тихо. Точно така беше. Не знаеше какво да й каже и не го беше грижа за това. Яде малко. Изучаваше Люс, начина, по който косите й се плъзваха по рамото, когато навеждаше глава и поднасяше храната към устата си, бледите й устни, дългия й врат с дълбоки вдлъбнатини над ключиците, толкова бял, че имаше синкав оттенък, и най-вече очите й — много изразителни, иронични и същевременно простодушни, където необяснимо защо откриваше познати светлинки, като далечен спомен от първите си юношески срещи.

Доларът падна в плювалника, търкулна се и спря. Дийн Мартин сложи нервно ръка на устата си, наведе се и се пресегна. Един крак в ботуш го изпревари и със силен ритник запрати плювалника далеч извън кадъра. Започваше прожекцията на „Рио Браво“ 63 63 Нашумял уестърн на Хауард Хокс от петдесетте години. — Б.пр. . Серве изпитваше дълбоко задоволство. Гледаше филма за десети път, и то с човек, който въобще не го беше гледал. Вече предвкусваше насладата от откритието заради нея. Отново срещаше хилядите дреболии, изпипани грижливо и с любов, които правят от филма на Хокс един от най-големите филми на всички времена. Люс седеше, изправила гръб, с кацнали на върха на малкото й носле очила, с полуотворена уста. От време на време Серве се обръщаше, за да види какво впечатление й прави дадена сцена. Тя откриваше възрастния Уолтър Бренън и веселия му старчески смях, прелестната Ейнджи Дикинсън с богатата, многолика игра, с присмехулните и нежни усмивки, духовитото и проникновено превъплъщение на Мартин и монолитния, великолепен Уейн — неустрашим гигант, който съвсем сам помиташе цели векове от мистично страхопочитание. След половин час Серве забрави за Люс, отново погълнат от филма, изпълнен с чувството на спокойна увереност от досега с един връх на киноизкуството, обзет от преклонение пред човешките възможности.