Кристофър Франк - Американска нощ

Тогава се случи тъкмо това, от което винаги се плашеше, когато влизаше в някое кино в Латинския квартал — разнесе се хихикане, обичайната реакция на студентите „интелектуалци“ или псевдокинолюбители, които не могат да изтърпят лиричните, вълнуващи или алегорични сцени, без да се изкискат, в желанието си да обезсилят вълнението, което самите те отказват да изпитат. В случая се касаеше за две двойки, седнали зад Люс и Серве, които се стремяха да обърнат на смях всяка една от по-силните сцени. Серве на няколко пъти ги помоли да млъкнат, но без резултат. В продължение на петнайсет минути напразно се опитваше да не мисли за тях. Всяка подигравка, всяко подвикване го засягаше дълбоко.

— За последен път ви моля да млъкнете.

— Ти ли ще ни кажеш бе! Я си гледай работата!

Серве се надигна от стола си, обаче Люс пъхна ръката си в неговата. Беше усмихната. В същия момент четиримата зрители се успокоиха и прожекцията продължи без прекъсване. Серве задържа ръката на Люс.

Когато лампите светнаха, Люс дръпна ръката си, за да извади цигари от чантата. Не каза нищо за филма. Серве продължаваше да седи, с поглед, прикован в мръсната завеса, която покриваше екрана на последния кадър от „Рио Браво“. Една ръка го перна леко по ухото и някой каза подигравателно:

— Ей, малкият, много си нервен! Не трябва толкова да се вълнуваш!

Серве стана и се извърна. Момчето беше двайсет и две — двайсет и три годишно, дългокосо, с тъмна рошава брада. Зъбите му и малките му безцветни очички проблясваха. С ледена усмивка Серве му протегна ръка в знак на помирение. Момчето се зарадва и също подаде своята. Тогава Серве бързо, методично и без видимо усилие му я счупи на две места. Сетне хвана Люс под ръка и двамата напуснаха салона. Момчето се строполи, виейки от болка.

Серве караше спокойно, съсредоточен в уличното движение.

— Къде си се научил на това? — запита Люс след малко.

— При скаутите. Хареса ли ти филмът?

— Разбира се. Прекрасен е. Иначе не харесвам уестърните.

— Аз пък не мога да понасям „съвременните драми“ — каза Серве.

Люс се обърна — лицето на Серве бе непроницаемо. Пет минути по-късно колата спря на улица Верньой.

— Лека нощ, Люс.

— Искаш ли да се качиш? Ще ти направя кафе.

— Друг път.

Тя наведе глава и затърси дръжката на вратата.

— Както искаш.

Отвори я и каза:

— Благодаря ти.

— Аз ти благодаря, че дойде.

Люс все още се колебаеше.

— Какво ще правиш сега?

— Ще спя.

— Е, и аз ще спя.

Тя млъкна за миг. Моторът бръмчеше тихо на бавни обороти.

— Много добре се забавлявах, знаеш ли, радвам се, че се сети за мен. Но…

Серве се обърна към нея.

— Но какво?

— Нищо. Лека нощ.

Тя прекоси тротоара и влезе в къщата. Серве се върна на улица Фалгиер. Преди да си легне, десет минути разглежда снимките на Надин Шьовалие.

Когато на другата сутрин влезе в агенцията, Серве имаше чувството, че се връща при семейството си, с което е бил разделен няколко десетки години. Не му беше приятно да играе ролята на Жером Боа, не харесваше хората, с които се среща Жером Боа, и все пак само Жером Боа и никой друг можеше да доведе работата докрай. Бе прекарал нощта в премисляне на това сложно положение и единственият изход, до който стигна, беше, че трябва да се въоръжи с търпение и постоянство. Затова стисна усърдно ръката на Мертол, дори го попита за здравето му, след което почете телефонистката с пламенна целувка по устните. Беше доволен, че отново е Серве Мон. Малко слисан, Мертол го запита дали не е „нещо болен“, но телефонистката Виолен му отвърна с обичливата топлота, присъща на незаетите момичета, освободени от фройдистки комплекси.

Серве направи три репортажа през този ден и още четири през следващия. На третия ден замина за Брюксел, където обезсмърти мрачните делегати на един богословски събор. По пътя на връщане пусна радиото и така научи, че Надин Шьовалие се намира в болница вследствие на автомобилна злополука.

Когато пристигна в Париж, взе телефона и се обади в болницата в Макон.

— Тук е агенция „Гая-Бек“. Бих искал да узная здравословното състояние на госпожица Надин Шьовалие.

— Почакайте така.

Изминаха няколко секунди.

— Ало?

— Да.

— Две счупени ребра и леки контузии — нищо сериозно.

— Кога смятате, че ще може да излезе от болницата?

— Тръгна си тази сутрин. Дойдоха да я вземат.

— За Париж ли тръгна?

— Не зная, господине. Предполагам, че да.