Кристофър Франк - Американска нощ

Когато се завърна, вече бе забравил за пиесата, но не и за Надин Шьовалие. Отиде до Вариететния театър с намерение да гледа още веднъж „Трябва да се мине оттук“, но с изненада установи, че творбата на Пюкло е свалена от афишите. Името на Надин Шьовалие беше все пак между участниците в съвсем нов филм, който се даваше в едно кино на Големите булеварди. Серве отиде да го гледа. Беше криминален филм, направо претупан от режисьора, който се славеше с безразличието си към сюжета, а Надин Шьовалие играеше незначителна епизодична роля. Някъде към шестата ролка й нанасяха удар с нож и Серве напусна залата заедно с нея, като се питаше защо ли е приела ролята.

На другия ден прегледа в агенцията списание „Филм Франсе“ и откри, че Надин Шьовалие не участвува в нито един филм, който се снима в момента. За сметка на това пък Клод Ландр бе включена в три проекта, и то с коя от коя по-важни роли. Реши да й позвъни.

— Я виж ти! Мислех те за умрял!

— Още съм жив. Твоите работи май са потръгнали, а?

— Има такова нещо. Ще вечеряме ли заедно?

— Не тая вечер. Кажи ми, знаеш ли нещо ново за Надин Шьовалие?

— Още ли се интересуваш от нея?

— Да.

— Мисля, че в момента се снима в някакъв исторически филм в Италия или май беше уестърн, не съм съвсем сигурна. Но във всеки случай нещо добре платено.

Кученцето бе пораснало. Серве завари Лапад да пие обичайния си коняк в компанията на красиво женско куче с типичната за породистите кокери глава а ла Луи XIV, което обаче съвсем не бе изгубило страстта си към връзките за обувки. То ръфна приятелски ръката на Серве и по време на целия разговор подръпваше със зъби края на панталона му. Лапад не беше сам — на масата седеше някакъв белезникав тип с руса коса, облечен в костюм от черно кадифе, с изражение на хронична тревога на лицето.

— Серве, да ти представя Карл-Хайнц Цимер, драматичен артист, дошъл при нас отвъд Рейн. Карл, това е Серве Мон, безскрупулен журналист.

Немецът кимна.

— Много ми е приятно.

— Актьор ли сте?

— Да, в Германия. Играл съм във Франкфурт и Мюнхен, а също и в Хамбург, в „Гросе Шаушпилхаус“. И тук си търся роли, но познавам много малко хора и нещата изглеждат по-сложни. Опитвам се, нали разбирате.

Говореше почти без акцент, напевно и приглушено. Изведнъж Серве си даде сметка, че изражението му на силно безпокойство не бе нищо друго освен маска, наложена за пред хората, прикриваща нещо гладко и сурово, нещо неизразимо грубо.

Серве се наведе, за да погали кучето. Тогава видя обувките на Карл-Хайнц Цимер — тежки, нови и лъскави, с обковани в бляскава стомана токове. Когато се изправи, почувствува по преднамерено небрежното облекло, по розовите и поддържани ръце, по прясно избръснатото и вероятно напудрено лице онова неопределено нещо, което се излъчва от богатството.

— Дълго ли смятате да останете в Париж? — запита Серве, чудейки се защо Лапад не прави никакво усилие, за да поддържа разговора.

— Не зная. Ако не ми доскучае, ще остана. Намерих един прекрасен хотел, където се спи много хубаво.

Лапад стана.

— Ще ме извините, но не се чувствувам добре. Прибирам се.

Кучето опъваше каишката си.

— Какво ти е? — запита Серве.

— Временно неразположение. Хайде, до скоро виждане! Ела някой път да вечеряме заедно.

— Дадено — отвърна Серве и забеляза, че Лапад е доста блед, а погледът му — потъмнял.

Карл-Хайнц Цимер стана.

— Лекувайте се.

— Да, да. Довиждане.

Немецът го изпрати с поглед, сетне се обърна към Серве.

— Знаете ли, че е много болен?

Серве кимна.

— Да.

— Скоро ще умре, като брат ми.

— Брат ви ли?

— Да.

— От какво е умрял?

— От отвращение.

Карл-Хайнц Цимер го гледаше в очите напълно сериозен, сякаш искаше да го предизвика. Напуши го смях.

— Възможно е.

Нощта се спускаше над булевард Сен Жермен и интензивността на уличното движение започваше да намалява. Някакъв продавач на вестници ругаеше млада жена на терасата на кафенето. Серве се приготви да си тръгва.

— Интересувате ли се от театър? — запита Цимер, сякаш бе доловил намерението на Серве и искаше да му попречи да стане.

Серве доизпи чашата си и спокойно я остави.

— Да, малко.

Сетне добави, след кратко мълчание:

— Написах една пиеса.

— Така ли? Тъкмо ще мога може би да я прочета.

Серве се зачуди по какъв повод беше казано това „тъкмо“.

— Да, може би.

Дойде му наум, че сигурно постъпва глупаво или че най-малкото зле си прави сметките.