Кристофър Франк - Американска нощ

Закрачи пред кабината за проявяване на филми с нетърпение, каквото не бе изпитвал от първите си стъпки в професията. Сепна се, когато звънът на часовника му извести края на операцията, и въздъхна облекчено при вида на ясния и контрастен негатив. Десет минути по-късно в проявителя се появи една непозната жена, хваната в кадър до коленете, в бледата светлина на единствения уличен стълб, величествено самотна сред безлюдната улица. Извади десетина копия, едва тогава реши, че е доволен, отнесе вкъщи трите най-добри и ги нареди върху леглото си. В продължение на повече от час стоя, загледан в тях, напълно забравил за поправения ръкопис на пиесата, над който бе работил всяка нощ от седмица насам.

Носът й бе по-скоро дълъг, лицето — прекалено триъгълно. Косите — водопад от тъмни вълни, обрамчващи и подчертаващи бледото лице — бяха съвършени, също както раменете, вратът и дългите ръце. Но над всичко това властвуваха очите — горди, високомерни, бляскави черни очи. Тази жена сякаш се бе освободила от всякаква вътрешна борба. За нея не представляваше никакво усилие да върви на тънките като игли токчета, с голи рамене, с гримирани очи, по сивия асфалт в една обикновена нощ. Серве не искаше и да знае откъде идва тя, накъде отива или дори поне името й. Но дълго се мъчи да разбере защо току-що бе направил най-значителната снимка в кариерата си.

Касиерката на театъра беше болна от грип. Увита в цяла грамада разноцветни пуловери и шалове, откъдето надничаха червен нос и чифт сълзливи очи, тя гледаше втренчено в Серве, сякаш причината за всичките й мъки се криеше в него.

— Какво искате?

— Към кого трябва да се обърна, за да оставя един ръкопис?

— Пиеса ли е? — запита тя, сякаш го подозираше, че иска да остави някоя биография на Рилке.

— Да, пиеса.

— Записали ли сте името и адреса си?

— Да.

— Тогава дайте я на мен, в канцеларията няма никой. Аз ще им я предам.

— Добре. След колко време мога да очаквам отговор?

— Зависи. Може да стане след петнайсет дни, а може и след месец.

— Благодаря ви.

— Няма защо.

Минаха два месеца, но известие така и не дойде. Обади се в театъра и го свързаха с някаква чиновничка от канцеларията.

— Как се казва пиесата ви?

— „Вечерна среща“.

— А името ви?

— Жером Боа.

— Почакайте малко така, ще попитам директорката.

След петминутен неразчленим и приглушен разговор гласът й отново прозвуча в слушалката:

— Госпожа Полет Фавр-Гру се е запознала с произведението ви. За съжаление обаче тя смята, че пиесата не е подходяща за нейния театър, най-вече що се отнася до броя на действуващите лица и до трите декора.

— Но в моята пиеса има само един декор и три действуващи лица.

— Така ли? — Тя замълча. — Почакайте малко.

Изминаха десетина минути, през които Серве чу някъде да хлопва врата.

— Господине?

— Да, слушам ви.

— Госпожа Фавр-Гру замоли да ви предам, че не е получавала вашата пиеса и че сигурно се е изгубила по пощата.

— Но аз я оставих лично.

— Така ли? На кого я предадохте?

— На касиерката.

— Добре. Не затваряйте.

Отново чакане. Серве запали цигара.

— Там ли сте още?

— Все повече и повече.

— Е, добре, вижте, касиерката не си спомня. Ако обичате, обадете се утре пак. Ще проверим.

— Да, благодаря ви.

На другия ден той се обади отново и говори със същата чиновничка.

— Вие ли се обаждахте вчера?

— Да, аз.

— Имате късмет, пиесата ви се намери.

— Прочели ли сте я?

— Пиесата ли?

Серве стисна зъби.

— Да, пиесата.

— Госпожа Фавр-Гру е много заета в момента. Замоли ме да ви кажа, че ще ви отговори писмено.

След един месец той отново се обади в театъра, за да научи, че госпожа Фавр-Гру е в чужбина и ще се върне чак през следващия месец. След още петнайсет дни получи кратка бележка:

Господине,

Госпожа Полет Фавр-Гру с удоволствие се запозна с Вашето интересно произведение. За съжаление обаче пиесата не отговаря напълно на духа на нейния театър и затова тя сметна, че трябва да Ви я върне.

Три дни по-късно ръкописът пристигна по пощата. Беше скъсан на няколко места, тук-таме имаше петна и на авантитулната страница някой си бе записал телефонен номер. Двете последни страници липсваха.

Седнал удобно на една от скамейките в бирария „Лип“, Пиер Ланиер предложи цигара на Серве.

— Скъпи приятелю, пиесата ви ме заинтригува. В нея има хрумване, дори нещо повече — интересно хрумване. Но трябва да ви призная, че по отношение на формата има още какво да се желае. Чувствува се, че сте нерешителен, бих казал дори, затруднен от собствените си герои. Казвам ви го, но съвсем не искам да ви обезсърчавам.