Кристофър Франк - Американска нощ

— Ти луд ли си да ме будиш по това време?

— Часът е десет и половина и славата е пред теб.

— Славата ли?

— Мога ли да вляза?

Беше си подала само главата през открехнатата врата. Отмести се и той влезе. Беше гола, само с долнище на пижама и с шалче от „Ермес“ на врата.

— Така ли спиш?

— През зимата си слагам вълнен шал.

— Права си. Човек не знае кога ще му излезе късметът.

— Искаш ли кафе?

— Това е добра идея.

Седна на разхвърляното легло и зърна един дебел ръкопис на килимчето до краката си.

— Това новият ти филм ли е?

— Имам страхотна роля: седем сцени, сто и двайсет реплики.

— И колко думи?

— Още не съм ги броила.

Той прелисти сценария.

— Криминален ли е?

— Да, нещо от сорта на „последния удар на царя на апашите, който вече е стар и трябва да си напълни джобовете, преди да отиде да прекара последните си дни във Флорида заедно с любовницата, кучето и спомените си“.

— Ти ли си любовницата?

— Да. Между другото, ролята не е лоша. Бенвил ще е режисьор.

— Значи няма да струва.

— Не твърдя обратното, но ролята не е лоша. Все още ли го пиеш с четири бучки?

— Да.

— Заповядай.

Подаде му чашата и запита:

— Кажи ми сега, защо ме събуди в ранни зори?

— „Синемонд“ иска твои снимки.

Тя запали цигара и седна до него с чаша в ръка.

— За корицата ли?

— Разбира се.

— А името ми?

— С едър шрифт, петсантиметрови букви.

— Това е интересно. Предполагам, че искаш негативите.

— Точно така, ако обичаш. И престани да ме съблазняваш.

Тя му се усмихваше, облегната на лакти, в поза, която особено подчертаваше гърдите й.

— След първия път не вярвах, че някога пак ще се видим, знаеш ли?

Той поклати глава и стана.

— Ще ми дадеш ли негативите?

Тя му ги даде.

Сред гъст цигарен дим и непрестанна блъсканица Серве се наобядва заедно с Несбит и Мириам при Виктор. Ястието за деня — огромна порция говеждо варено, което Несбит опитваше недоверчиво — имаше, общо взето, определен успех и дебелата готвачка се вихреше в тропическата горещина на кухнята си, лъснала от пот и пуснала най-широката си усмивка.

Несбит не спомена нищо за срещата им от предната вечер и Серве сметна за безпредметно да говори за това, още повече, че англичанинът, по-блед и по-сбръчкан от обикновено, не криеше лошото си настроение.

— Нещо май не е наред, а? — попита го Мириам, която винаги се чувствуваше добре.

— Има нещо такова.

Несбит отстрани внимателно с ножа си едно парченце тлъстина, като някой лекар по съдебна медицина, извършващ аутопсия. Сетне добави, без да вдига поглед:

— Гая иска да ме уволни.

— Не може да бъде! — извика възмутено Мириам.

Серве вдигна изненадан глава. Несбит заговори приглушено и изведнъж акцентът му, обикновено незабележим, започна отново да се чувствува:

— Повика ме една заран в кабинета си и ми каза: „Господин Несбит, смятате ли, че вършите някаква работа тук?“ — представяте ли си? Как може да се задават такива въпроси!

— А ти какво му отвърна? — запита Мириам, заинтригувана от тайните на наемния труд.

— Ами рекох му: „Да…“ Какво искаш да му кажа? И тогава той ме попита: „А каква по-точно?“

И Несбит загледа с опулени очи ту към Мириам, ту към Серве.

— Не можах нищо да му отговоря. Смотолевих нещо и накрая той ми благодари за посещението и ми каза, че мога да си тръгвам. Това може да значи само, че ме уволнява, нали?

Серве вдигна рамене.

— Човек може да очаква всичко от него.

На Мириам й беше много мъчно. Пусна едно коляно на Несбит, за да му покаже, че е така, а той си наля шестата чаша вино.

— Разбираш ли, Серве, има някои въпроси, които доброто възпитание не позволява да бъдат задавани, и един от тях е да питаш тоя и оня какво върши.

Серве наведе глава, за да скрие усмивката си. После реши, че Мириам ще може по-добре от него да утеши Несбит, набързо привърши с яденето и ги остави сами. Трябваше да прави репортаж в 19-и район, където някаква готвачка в детска градина беше подправила супата с препарат против глисти за ветеринарни цели. Мертол искаше снимка на готвачката, на детската градина и на децата в болницата. Каза, че щял да бъде доволен, ако може да се направи снимка и на супата.

Люс прие розата с усмивка.

— Това ли е саламът?

— Да.

— Много хубаво мирише. Влизай.

Той седна на леглото, а тя наля вода в една ваза, сложи в нея розата и я постави внимателно върху камината.

— Още не съм свършила. След петнайсет минути ще бъде готово. Да ти направя ли кафе?