Кристофър Франк - Американска нощ

„Прекалява — рече си Серве, — чак става жалка. Впрочем тя си е такава поначало, а и трябва да бъде такава. Сама се е обрекла непрекъснато да губи и да се извинява.“ В съзнанието му Леа вече нямаше нищо общо с Надин Шьовалие, беше си чисто и просто Леа. Запали цигара.

Тези сандъци, които ни служат за мебели, са взети от някакво пусто незастроено място, където Рьоне ме намери една вечер върху купчина кал, с подгизнали крака. Помисли ме за умряла… и тогава ме целуна.

„Сега пък много взех да дрънкам, а и теоретизирам“ — каза си Серве и задраска последното изречение. Но това го направи неспособен да продължи по-нататък. Заснова напред-назад покрай леглото, след четвърт час видя, че е останал без цигари, и използува случая, за да излезе.

Входът за артистите бе откъм тъмна уличка, отляво на театъра. През отворения прозорец на портиерната се разнасяше кадифеният глас на Леон Зитрон 53 53 Леон Зитрон (1914) — известен френски телевизионен журналист и коментатор. — Б.пр. , който отекваше между мръсните стени. Тя излезе първа — видя я ясно в рамката на вратата. Беше облечена в морскосиньо манто и говореше с някого. Серве прикри огънчето на цигарата си и отстъпи в тъмнината. Надин Шьовалие се превърна в силует — беше направила две крачки в уличката, но с лице към вратата и светлината.

— Ела, Жак, остави това.

Жак се очерта на свой ред на фона на светлината — обикновен мъж с очила, с широки и прегърбени рамене.

— Не ги обичам аз тия неща.

Гласът му бе плътен, дрезгав, немного звучен.

— Знам, и аз не ги обичам, но пазачът не може да се справи.

Минаха покрай Серве, без да го видят, без да си кажат нито дума. Тръгна след тях и видя, че се качват в едно зелено пежо 204, после ги изгуби в движението по Големите булеварди. Група младежи от предградията отминаха със смях и глъч, със стиснати юмруци, бели под неоновите лампи.

— Кво ще правим сега?

— Да се чупиме, а?

— Ти да не си мръднал случайно?

— Скива ли я оная?

— Коя бе?

— Е-е там, скива ли?

— Не е зле.

— Да й свирнем ли?

— Я се разкарай!

— Шубе ли те е?

— Що не се скриеш бе! Аз изчезвам.

— И кво ще правим сега?

Полъх на изкуствено веселие, на предизвикателна тъга. Още една пропаднала вечер, изгубени надежди, а на хоризонта — сянката на завода.

Серве тръгна бавно по тротоара и стигна до колата си, също като тях без никакво желание да се прибира. Седна зад волана и се загледа как булевардите се обезлюдяват и замират, как двойките потъват в метрото, хванати под ръка, как колите отминават към 14-и и 18-и район, към Сен Дьони, към Иври, към Коломб.

В четири часа сутринта с натежали от умора клепачи седна отново пред тетрадката. Три часа по-късно пиесата бе завършена — две тетрадки, сложени една над друга. Беше написал заглавието на кориците: ВЕЧЕРНА СРЕЩА (II действие). Вече можеше да спи.

Люс Бертло завеждаше архива на агенция Гая-Бек повече от шест години. Познаваше агенцията от самото й откриване, когато се помещаваше в две мръсни стаи на улица Кроасан, близо до улица Монмартр, от времето, когато Гая сам пишеше текстовете на репортажите в три часа сутринта, с пура в уста, докато фотографите (тогава всичките работеха „на парче“) го настъпваха по краката и блокираха с частните си разговори малката телефонна централа с две линии. Тя беше създала и водила архива още от първия ден и ако агенцията, чиито печалби днес невинаги успяваха да оправдаят известността й, продължаваше да се спасява от дефицита, това бе благодарение на Люс Бертло и на огромното богатство на нейните папки. Държеше се твърде рязко, очите й бяха твърде студени, облеклото — твърде безцветно, за да бъде ухажвана или пък смятана за красива — за нея се сещаха само когато искаха нещо от архива и очевидно тя нямаше нищо против това. Затова изглеждаше малко изненадана, когато Серве сложи пред нея две тетрадки.

— Какво е това?

Тя отвори първата и прочете на титулната страница:

— ВЕЧЕРНА СРЕЩА — пиеса в две действия от Жером Боа.

— От един мой приятел е. Търсеше някой да му я препише на машина и аз се сетих за теб.

Тя прелисти няколко страници.

— Хубава ли е?

— Не знам, не съм я чел. Чакам първо да се препише. Разбира се, той ще си плати.

— Добре ли ще плати?

— Да.

Тя остави първата тетрадка, взе втората и бавно я прелисти.

— Ще мога да работя само вечер, вкъщи. Ще ми трябва една седмица.

— Мисля, че става.

— Добре. Благодаря ти, че си се сетил за мен.