Кристофър Франк - Американска нощ

— Искаш ли захар?

— Да, четири бучки.

— Шегуваш ли се?

— Не.

Люс смръщи вежди, пусна четири бучки захар в чашата и разбърка кафето с отвращение.

— Ето, сиропът ти е готов.

— Благодаря.

— Разчиташ ли?

— Да, всичко е наред.

Тя се наведе до него, за да гледа. Той пишеше думите с главни букви, надявайки се да прикрие приликата между собствения си почерк и почерка на господин Жером Боа. Люс ухаеше на сапун. Сигурно се беше къпала същата вечер.

— Готово. По-нататък разбираш, нали?

— Да, там е много по-ясно. Смятам да свърша до утре вечер.

— Идеално.

Доизпи кафето си и стана. Облегната на стената, тя го гледаше безучастно.

— Благодаря ти, че дойде.

Той вдигна рамене.

— Благодаря за кафето.

Замълчаха. Той направи няколко крачки към вратата.

— Сега ще продължиш ли, или ще си лягаш?

— Ще продължа.

— Добре.

Той спря с ръка на дръжката и се обърна.

— Знаеш ли, предпочитам да не говориш много за пиесата в агенцията.

— На кого пък да говоря?

— Не знам, само така ти казвам…

— Разбира се. Лека нощ.

Той отвори вратата, потърси копчето на автомата и не можа да го намери.

Тя се подаде навън, за да му го покаже, протегна се и неволно се притисна до него за миг.

— Готово. Няма да те целувам заради съседите.

— Разбира се. Как изглежда „шантонерката от втория етаж“?

— От тия, дето имат вид на трескави, нещо като начален стадий на туберкулоза, нали се сещаш? Две очи и нищо повече, и ръце като кибритени клечки. Всяка, неделя чете Пруст.

— Значи не е в ред, така ли?

— И още как! Трябва да чукнеш шест пъти и да изсвириш с уста първите три такта на „Танца на смъртта“ от Сен Санс.

— На всичко отгоре много обича музика, така ли?

— Не си ли чувал, че женското тяло е най-хубавият музикален инструмент?

— Чувал съм, но аз нямам слух.

Тя замълча.

— Знам. Хайде, довиждане.

После затвори вратата и в същото време стълбищният автомат изгасна. Намери копчето пипнешком, слезе долу и се качи в колата.

Поколеба се за миг, тръгна по улица Бак, в посока към булевард Сен Жермен, и паркира на пешеходната пътека, на ъгъла с улица Сен Бьоноа. Във „Флор“ беше пълно с народ и тъкмо щеше да си тръгне, когато зърна Несбит, седнал насаме с една елегантна жена. Англичанинът му махна да иде при тях.

— Здравей, Мон. Да ти представя бившата си жена Натали. Натали… Серве Мон.

Серве стисна дългата хладна ръка и седна на крайчеца на скамейката.

— Добър вечер.

— Добър вечер, господине. Интересувате ли се от проблема за издръжката?

Серве вдигна вежди.

— Не особено.

— Жалко. Понеже точно това е темата на разговора ни с бившия ми съпруг, а той ви покани на нашата маса с намерението да го отклони в друга посока. Но тъй като съм дошла дотук, за да говоря единствено за това и за нищо друго, съжалявам много, че ще трябва да ви отегча.

Несбит си играеше с чашата си „Гевюрцтраминер“. Беше блед, с тъмни кръгове под очите.

— Натали работи в Министерството на финансите — довери той на Серве, като че ли това обясняваше всичко.

Серве кимна. Жената му се видя красива. Той стана.

— Радвам се, че се запознахме, госпожо.

— Аз също, господине. Сигурно друг път ще можем да си поговорим повече.

— С удоволствие. Желая ви приятна вечер.

— Благодаря, подобно.

Несбит го изпрати с поглед, като корабокрушенец, гледащ след кораб, който не е видял сигналите му за помощ.

На другата сутрин Серве се отби в архива. Люс Бертло се беше качила на една табуретка и търсеше някаква папка.

— Добре ли спахте, госпожице?

— Господин Мон! Обикновено въобще не се виждаме, а сега — всеки ден. Как да го разбирам?

Серве се заозърта свенливо.

— Не знам.

— Срамувате ли се?

— Май че да.

Тя слезе с папката и я сложи на бюрото си.

— Безразличието ти ме учудва. Искаш ли да дойдеш да си го вземеш довечера?

— В колко часа?

— В единайсет. Мисля, че ще съм свършила.

— Окей. Да донеса ли нещо?

— Цветя ли?

— Може и салам.

— Каквото искаш. Я ми кажи, ти не прави ли репортаж за една дама на име Клод Ландр? „Синемонд“ ми иска снимки, а не мога да намеря нищо. При това съм сигурна, че ги видях в лабораторията.

— Да, правих наистина, но беше частно. Негативите са у нея. Мога да й ги поискам, това сигурно ще я интересува.

— Приятелка ли ти е?

— И още каква! В училище си търкахме гащите в един и същи…

— Хайде, изчезвай!

Клод го посрещна разчорлена, с размазан грим по очите, останал от предната вечер. Изгледа го смаяно, без да продума.