Кристофър Франк - Американска нощ

— Няма защо.

Не се решаваше да излезе от помещението с хилядите класьори, с натрупаните папки, с разноцветните календарни планове. Люс бе оставила тетрадките в единия край на бюрото си и спокойно чакаше Серве да добави нещо или да си тръгне. Той стоеше неподвижен, приковал поглед в двете тетрадки. После вдигна глава, установи, че устните на Люс са красиво очертани, ала прическата не й отива, че няма какво повече да й каже и секундите се точат почти осезаемо.

— Довиждане.

— Довиждане.

Мертол, Надан, Несбит и Гоцоли се бяха надвесили над светлинната маса и прикрито се усмихваха. Присъствието на Гоцоли означаваше, че на изложените диапозитиви има голи жени. Серве седна уморено зад едно бюро и реши да се обади на Клод Ландр, за да я пита какво прави.

— Мон!

Викаше го Мертол.

— Ела да видиш!

Серве отиде при тях. Там бяха наредени снимките за „изискания“ репортаж, направени в заведението на Виктор, за който той съвсем бе забравил. Снимките бяха превъзходни, репортажът — отвратителен. Качествената работа подсилваше дори още повече смешната страна на всичко това, подчертаваше скверността на декора, жалкия вид на двете разголени блондинки, чиято смирена грозота насред кафенето напомняше донякъде Закуска на тревата 54 54 Известна картина на Мане. — Б.пр. . Както Серве го бе предвидил, единствена Мириам беше на ниво, посвоему излагайки като предизвикателство към другите бялото си тяло — пленително и недостъпно — насред тая тъмна дупка. Гая беше изгубил интерес към идеята и за всеобщо облекчение дори не дойде да види свършената работа. Само помоли Мертол да изпрати снимките в „Плейбой“, където, разбира се, не ги приеха. В края на краищата излязоха в едно английско списание, предназначено за войници, за фризьори и за жадни за снимки от подобен род ученици, зле отпечатани, лошо странирани и, за щастие, без подпис.

Три дни по-късно, в единайсет часа вечерта, когато Серве вече си бе легнал и препрочиташе за десети път „Червената жътва“ 55 55 Роман от Жоржи Амаду. — Б.пр. , телефонът иззвъня.

— Серве?

— Аз съм.

— Обажда се Люс. Знаеш ли, попаднах на една страница, от която почти нищо не се разбира. Приятелят ти трябва да си е бил пийнал. Невъзможно е да се разчете. Имаш ли телефона му? Искам да му се обадя.

— Той сега не е в Париж, мисля, че е в Рим.

— Колко неприятно!

Серве отметна чаршафи и завивки и се изправи в леглото.

— Може би ще успея да го прочета.

— Мислиш ли?

— Нека да опитаме. Ти къде живееш?

— Веднага ли ще дойдеш?

— А защо не?

Тя замълча.

— Не съм облечена.

— Аз съм със свободни разбирания. И също много обичам кафе. Хайде, до скоро виждане.

— Чакай, не знаеш къде да дойдеш!

— Слушам те.

— Улица Верньой трийсет и четири, петият етаж, вляво.

Сградата бе мрачна, килната на една страна и с олющена фасада. Намираше се малко преди улица Бон. Нямаше асансьор и по стълбите миришеше на свещи. Люс отвори вратата намръщена.

— Влизай. Сега вече е свършено с доброто ми име.

— Ти имаше ли въобще добро име?

— „Сериозна, никъде не ходи, слуша музика, поздравява всички по стълбите, включително и шантонерката от втория етаж, много рядко получава писма, никакви гости, особено през нощта.“

— Виж какво, моето момиче…

— Сядай.

Жилището беше съвсем миниатюрно, много подредено, много чисто, имаше малко книги, малко плочи, репродукция на Клее, едно тясно легло, малка масичка, няколко навяващи тъга дреболии върху избърсана от прахта етажерка. Серве се чувствуваше прекалено висок, дебел и несръчен, за да се движи в единствената стая. Страхуваше се да не блъсне, да не счупи или развали нещо. Седна и се заслуша в потракването на порцелановите съдове, долитащо от кухненския бокс — приспособен за целта вграден гардероб, където Люс топлеше водата и сипваше нескафето. Беше облечена в морскосин халат, съвсем същия на цвят като мантото, което носеше няколко дни по-рано Надин Шьовалие.

— Беше ли заспал, когато се обадих? — запита Люс.

— Ами, заспал! Тъкмо изпълнявах съпружеските си задължения.

— Без майтап? А тя нищо ли не каза?

— Разбира се, че каза. Помоли ме да ти благодаря.

Тя се обърна към него и се разсмя, а той изведнъж се почувствува по-добре в лилипутската обстановка. После стана, отиде до масата и видя тетрадката, отворена на злополучната страница. Беше я писал на разсъмване, след дълги и изморителни часове работа, и наистина почти нищо не се разбираше. Той седна с молив в ръка и се престори, че разгадава думи, които знаеше наизуст.