Кристофър Франк - Американска нощ

— Ако обичаш.

Тя сложи чашата пред него, увери се, че има цигари, и се върна на машината. Пишеше много бързо, на нервни откоси, без да отмества поглед от тетрадката. Пръстите й бяха къси, дланите — квадратни, но въпреки това в ръцете й имаше някакво изящество, някакъв особен чар, дължащ се без съмнение на пъргавината им. Той се обърна към малката библиотека и очите му пробягаха по заглавията на книгите. Имаше малко романи, няколко биографии, очерци, между които „Интелектуалната свобода в СССР“ от Сахаров, и два тома на Ленин. Художествената литература беше представена от Киплинг, Луис Карол, Стендал, Дюма, Жул Верн и Суифт. Малко изненадан, Серве ги разгледа по-отблизо. Видя най-великата до най-неизвестната от всички творби на Юго: „Човекът, който се смее“ и „Книгата на Монел“, „Дракула“ от Брам Стокър, както и „Брулени хълмове“, „Фермата“ от Оруел — на английски, и „Тенекиеният барабан“ от Грас. Беше започнал да препрочита първите страници на „Човекът, който се смее“, когато Люс свали последния лист от машината.

— Готово.

Обърна се към него и го видя какво чете.

— Ако искаш, мога да ти я дам.

— Имам я. Препрочитах началото. Свърши ли?

— Да, всичко.

— Колко страници излезе?

— Осемдесет и три. Струва ми се кратичка.

— Възможно е. Как я намираш?

Тя наведе глава, за да помисли.

— Не е лоша. Мисля, че е малко…

— Какво?

— Малко нагласена, изкуствена. Смятам, че диалогът нещо не върви. Не е достатъчно естествен. Отдавна ли го познаваш?

— Кого?

— Жером Боа.

— Да, доста отдавна.

— Трудно ми е да ти обясня, понеже не си чел пиесата… Писал ли е и други?

— Нямам представа. Не вярвам.

— Когато я прочетеш, ще поговорим, ако искаш.

— Добре.

Серве стана и сложи под мишница папката, където тя бе подредила екземплярите. Все още седнала, Люс го гледаше мълчаливо.

— Е, хайде, да те оставя да спиш — рече Серве.

Люс оправи една от гривните на китката си.

— Серве — започна тя с неочаквана благост в гласа, — знаеш ли с какво се занимавам в агенцията?

— Разбира се.

— Подреждам, каталогизирам и разпространявам снимки, нали така?

Серве сви вежди.

— Да.

— А какво придружава снимките? Обяснителни текстове… написани от кого? От фотографа. Откакто си започнал да работиш при Гая, съм имала достатъчно време, за да науча почерка ти, не смяташ ли?

Серве кимна и започна да подхвърля запалката си в шепа…

— Значи си разбрала…

— От самото начало. Това ме озадачи… исках да разбера защо един добър фоторепортер, който може би по-късно ще стане добър фотограф въобще, му се е приискало да напише пиеса. — И посочи с пръст към тетрадката. — Не съм сигурна, че успях да намеря отговора там.

— Така ли?

Тя поклати глава и стана.

— Прегледай отново диалозите и прикрий малко по-добре теориите си — само ще спечелят от това. И благодаря ти за розата.

Изпрати го до вратата.

— Всичко хубаво, господин Боа.

Той седеше объркан, не можеше да се накани да си тръгне и я гледаше настойчиво.

— Нали ти казах, че не съм голям познавач на музиката. Не можеш ли да бъдеш по-ясна?

Тя се усмихна.

— Наспи се хубаво, Серве.

И понечи да затвори вратата.

— Чакай, не съм ти платил!

Той извади от джоба чековата си книжка. Вратата се затвори.

Поправките му отнеха цяла седмица. Отначало реши само да премахне отрицателната форма и да избегне въпросите с инверсия, за да направи диалога „по-естествен“. Но това не го удовлетвори. Тогава се наложи да оправи изцяло няколко сцени, както и половината от второто действие, което удължи с десет страници. Вече не изпитваше никакво удоволствие да се връща към героите си и да ги кара да говорят. Мразеше празния апартамент, който вече нямаше нищо общо с апартамента на улица Варен. Леа му се струваше едновременно прекалено сложно устроена и повърхностна, като абстрактно произведение, чиято психологическа обосновка, твърде често подчинена на теорията, му изглеждаше неубедителна.

Когато свърши, беше три часът сутринта, сряда срещу четвъртък. През тази нощ направи нещо, което не бе правил от години насам — снима за собствено удоволствие.

Пътуваше с колата към Сен Жермен де Пре, търсейки някакъв отворен бар, за да отпразнува сам окончателното завършване на пиесата. На седалката до него имаше един никон, който бе забравил да прибере, зареден с филм и с поставен деветдесетмилиметров обектив. На червен светофар го вземаше и го насочваше към каквото се появи пред очите му — към пустите улици, към кофите за боклук, към сгушените до железните решетки на метрото клошари. От притуленото преддверие на един нощен бар в обектива му попадна някаква жена във вечерна рокля, с разголени рамене, чиито черни коси се спускаха на вълни по бялата й кожа, а тъмните й очи искряха с неизразимо високомерие. Той натисна спусъка, без да се колебае, подчинявайки се на някаква непреодолима повеля. Непознатата отмина, качи се в едно червено порше и изчезна. Светна зелено, Серве потегли и тръгна към агенцията.