Кристофър Франк - Американска нощ

— Много добре. А сега се наведи малко.

Тя се наведе. Недоволен, Серве отиде до нея, хвана я за хълбоците и й показа как да застане. Духна леко към дясната й гърда и зърното щръкна. После отстъпи назад под подигравателния поглед на Мириам и направи снимката. Трийсет минути по-късно все още снимаше до тезгяха, обезсмъртявайки този път тъмнокосата Мари-Терез, разговаряща с Мертол. Нямаше как да отлага повече това, което му оставаше.

Обърна апарата, промени осветлението и нагласи в кадър двете блондинки, седнали в залата. Погледна в рефлексния обектив, оправи фокуса и видя четири повехнали гърди, два чифта безизразни очи, тебеширенобяла кожа и зачервени ръце. „Господи — каза си, — дано не ми се случва да имам работа с тела, които не желая!“ Сетне поръча на Виктор скоч, за да си даде кураж, и го глътна на един дъх.

Несбит се бе запознал с Мари-Терез и Серве дочуваше разговора им, докато работеше. Колегата му беше наченал третата си бутилка „Гевюрцтраминер“ 52 52 Алзаско бяло вино. — Б.пр. .

— С какво се занимавате, Мари-Терез?

— Разпоредителка съм.

— Много хубава работа имате.

— Скапана е.

— Какво говорите! Не може да бъде!

— Забавно ли ви се вижда? Да подлагаш ръка!

— Това е християнско занимание — рече Несбит и хвърли поглед към Мертол, който говореше нещо на Виктор.

— Как така?

— Кажете ми, Мари-Терез, как се запознахте с Мертол?

— В един таен бардак, в Аниер.

— Така си и мислех. Горкичката.

— Защо говорите така?

— За да съм в стил 1900 година. Би трябвало да добавя също: „Не ми казвайте нищо повече…“, за да звучи още по-мелодраматично. Лично аз съм против груповия секс — неприятен ми е почти като метрото във върховите часове. И освен това човек попада винаги на разни министри, които разюздано се отдават на долните си инстинкти, или пък на колоездачни състезатели в извънтренировъчен период… хора, с които не можеш да дружиш… Чудно ми е, че на вас ви харесва.

— Добре се плаща.

Несбит вече не я слушаше.

— Сигурно, сигурно… Ще ми дадете ли адреса си?

— Улица Анри Реньо сто четирийсет и пет.

— Отлично.

Той го записа на пакета си „Синиър Сървис“. После добави:

— Няма да искам веднага ръката ви, най-добре е хубавите неща да се запазват за накрая.

— Както обичате — отвърна Мари-Терез с пълно безразличие.

Несбит избухна в смях.

— Защо се смеете?

Той обгърна слабите й рамене.

— Просто така.

В пет часа сутринта всичко беше готово. Серве беше изпил четири уискита и главата го болеше. Дебелата готвачка спеше и хъркаше силно на стола си. От един час Виктор проявяваше вече нетърпение. Кремер бе спечелил двайсет и три безплатни игри на флипера.

Несбит реши да изпрати Мари-Терез, Мертол — двете блондинки, а Серве се съгласи да откара Мириам. Беше го помолила за това, докато той прибираше апаратите си, приклекнала до него само по колан и чорапи. Ала в колата Серве се умълча, погълнат от мисълта за Леа и за по-нататъшното й отношение към Мишел. Струваше му се, че засега тя се държи прекалено дружелюбно, и се питаше как да възстанови равновесието. Болките в главата не му позволяваха да мисли ясно, мозъкът му не работеше добре, но този въпрос непрестанно и упорито го занимаваше. Мириам протегна крака под арматурното табло на остина и заспа, облегнала глава на рамото на Серве. Той се помъчи да кара внимателно, избягваше да натиска рязко спирачките и мислеше за ролята на Мишел, която му се струваше недостатъчно убедителна.

Мириам живееше на приятна улица до Порт дьо Венсен. Серве внимателно я събуди.

— Хайде, върви да си легнеш.

Тя отвори очи, погледна към своята улица, която се виждаше в нощта, към неколцината минувачи, които вървяха забързано, с ръце в джобовете.

— Лека нощ.

Тя му подаде устните си и той я целуна набързо.

— Довиждане.

Тъй като беше изпратен от Мертол в Котре, Пиренеите, за погребението на трийсет и пет деца, загинали при автобусна катастрофа, той можа да се заеме отново с пиесата чак през следващата седмица, когато се завърна. Без да прочете написаното и убеден, че е много лошо, вече работеше само за да свърши, понеже обичаше да доведе започнатото докрай.

Мълчание. Мишел прави крачка назад, без да изпуска Леа от очи.

ЛЕА: Имате ли амбиции, Мишел? Някакви планове? Ще ми се да ги науча. Бих искала да знам защо сте дошли тук, какво сте искали да намерите, какво се надявате да получите. Толкова е лесно Рьоне да бъде подценен, да бъде изкаран жалък тип. Мисля, че вече съм ви го казвала. Всяка сутрин ние слизаме заедно в осем часа. Изпиваме по едно кафе близо до метрото, в бистрото, което се нарича „Курие дьо Брест“. Рьоне си поръчва голямо кафе с мляко и филия с масло, а аз — двойно еспресо с цигара „Голоаз“. Това не е навик, а цял ритуал.