Кристофър Франк - Американска нощ

Далила отвори едно око — някой беше спрял на площадката на стълбището. Наостри уши и оголи зъби, готова да изръмжи. Ала човекът отмина. Далила въздъхна и се сви на кълбо до Лапад, който спеше тежко. На нощната масичка имаше празна бутилка, а до нея — оръфан екземпляр на „Мъртви души“.

Клод запали цигара, вторачила поглед в дългокосия млад мъж, който спеше в леглото й. Дори в съня си изглеждаше предвзет и предизвикателно младолик. Казваше се Юбер, бе асистент на кинорежисьора Жан Карме-Ладен и се любеше като фригидна жена, която само получава ласки, без да дава нищо от себе си. Клод съжаляваше, че се е отдала на тоя парижки фукльо. Застанала гола, стъпила с единия си крак на леглото и отметнала назад глава, тя разглеждаше равнодушно мъжа с име Юбер. Погледът й като че ли смути спящия и той отвори очи. Видя една амазонка със силно тяло, обляна от червената светлина на абажура, която го приковаваше с презрителния си поглед към леглото като някое насекомо на дисекционната маса.

Себастиен Щайнер премести белия топ. Конят остана без защита, но нямаше друг изход. От грамофона се лееше музиката на концерт на Рахманинов. В големия апартамент на улица Дюто сянката на една жена се плъзгаше от стая в стая. Себастиен Щайнер придвижи напред царицата си. Беше два часът сутринта.

Надин Шьовалие спеше.

Елегантен и загорял, Надан тъкмо се качваше в поршето си, за да отиде да изяде обяда, който съпругата му Елен приготвяше всеки ден, когато видя задалия се Серве.

— Тая сутрин някой те търси по телефона. Малката не можа да те намери.

— Благодаря ти.

Серве отиде до една бакалница на няколко метра по-нататък и купи килограм стафиди. После се качи в агенцията и влезе в кабината на телефонистката. Виолен имаше светли очи, руса, свободно пусната коса и малки, бели пухкави ръце. Боравеше със съединителите по таблото с чисто женска сръчност.

— Агенция „Гая-Бек“, моля… не затваряйте… търсят ви… Агенция „Гая-Бек“, моля… Той вече не работи тук, госпожо, съжалявам… моля…

Серве седна на една табуретка. Виолен му хвърли бегъл поглед.

— Много мило, че си дошъл да ми правиш компания.

Той кимна и й подаде шепа стафиди.

— Заповядай.

— Това, за да ме подкупиш ли, е?

— Точно за това.

Тя сложи две зрънца в устата си и го погледна лукаво.

— Е, казвай, какво искаш?

Той не отговори. Виолен си припомни юношеските години.

— … да видиш гърдите ми ли?

— Не смеех да ти го кажа — призна Серве невъзмутимо.

Виолен размишляваше.

— Ще струва скъпо.

Сетне добави, за да го успокои:

— Но пък си заслужава.

Серве се разсмя от табуретката си.

— Колко искаш?

— Две целувки — по една за всяка.

— Готово!

Двамата се спогледаха. Серве мислеше, че е глупава, но му харесва. Виолен мислеше, че му има нещо, но въпреки това го харесва. Тя вдигна пуловера си. Не носеше сутиен. Серве се наведе и долепи устни до светлите зърна на гърдите й — гърди на блондинка. Виолен спусна пуловера си.

— Трябва да се обадиш на Надин Шьовалие.

— Благодаря — каза Серве.

После излезе от централата.

През този следобед звъня три пъти на улица Варен и всеки път Жак му съобщаваше, че Надин Шьовалие не се е прибрала от зъболекар. Чак в шест часа успя да се свърже с нея.

— Търсили сте ме тази сутрин?

— Да, прочетох пиесата ви.

Тя замълча.

— Е, и? — запита той предпазливо.

Тя продължаваше да мълчи, после каза:

— Искате ли да се видим, за да поговорим?

Серве вдъхна дима от цигарата си.

— У вас ли?

— В девет удобно ли ви е?

— Да. До скоро.

Чак когато остави слушалката, Серве осъзна какво не беше в ред. Веднага се втурна в централата.

— Я ми кажи, кого потърси Надин Шьовалие?

Виолен го погледна объркано.

— Ами… теб.

— Да, но какво точно ти каза?

— „Господин Серве Мон, ако обичате!“, какво друго искаш да ми каже?

— Не потърси ли Жером Боа?

— Тоя пък кой е?

— Годеникът ми.

Серве излезе замислен от агенцията.

Жак се бе заловил да подреди колекцията си от снимки. Беше ги разпръснал из цялата стая и се опитваше да ги сортира по някаква сложна система на смесена класификация. Надин заобиколи Митчъм, прескочи Премингър, внимавайки да не настъпи Гарбо, Уайлдър и Бакланова, и стигна до Жак, който бе седнал в средата на голяма купчина снимки на Елизабет Тейлър.

— Наистина беше същият.

— Същият какво? — запита Жак, който се мъчеше да си спомни дали Лиз Тейлър се беше снимала в „Четирите дъщери на доктор Марч“ преди или след „Хайде де, татко“.