Кристофър Франк - Американска нощ

— Много лошо — каза Серве.

— Както казваш, лошо е.

Серве стана — бе видял в залата Клод Ландр.

— Всичко хубаво, Hombre 38 38 Момче (исп.). — Б.пр. !

— Auf Wiederhören. 39 39 Дочуване (нем.). — Б.пр.

Седеше с някакъв рус младеж, облечен в кожено яке. Серве застана зад стола й и я хвана за рамото. Тя вдигна глава и каза тихо:

— Не знам дали имам желание да говоря с теб.

— И аз се питам същото — отвърна Серве.

— Не ми се обади никакъв.

— Нито пък ти.

— Но мислех да го направя. Да ти представя Джеймс — сравнително симпатичен е.

Джеймс кимна и в очите му блесна познатата искрица ирония, с която често се прикриват ония, които малко говорят и почти не мислят.

— Ще седнеш ли? — запита Клод.

— Не знам.

— Разкарай се оттук, мръсник такъв!

— Желая ви приятна вечер! — отвърна Серве.

Купи си едно филмово списание в търговския комплекс отсреща и се прибра вкъщи, за да го чете. Преди да заспи, хвърли един поглед на снимката на Надин Шьовалие. Изглеждаше много слаба, както беше застанала в средата на сцената — от осветлението бузите й бяха хлътнали. Серве се загледа в свитите в юмруци ръце и в отражението на светкавицата в светлите й очи.

„НАЙ-ДОБРИ ПОЖЕЛАНИЯ СТОП ПОЗДРАВИ СТОП СЕРВЕ МОН“.

Смачка бланката и взе друга.

„ТРИ ПЪТИ МАЙНАТА МУ СТОП СЕРВЕ“.

Подаде листа на чиновничката зад гишето, но тя му го върна.

— Не е разрешено да се пишат такива неща в телеграма, господине.

— Така ли?

— Да, съжалявам.

— А по телефона може ли?

— Да, господине.

— Добре.

Взе трета бланка:

„ЖЕЛАЯ УСПЕХ СТОП СЕРВЕ“.

Точно тогава си спомни, че в театъра пожеланието за успех носи несполука, и хвърли листа. Запали цигара и огледа пощенската чиновничка. Слабичка, руса и спретната, тя отмяташе някакви цифри в една тетрадка.

— А вие какво бихте написали?

— За кого е?

— За една актриса, за премиерата на пиесата й.

— „Желая успех“ не става ли?

— Не е толкова просто — каза Серве. — Все пак благодаря ви.

Четвърта бланка:

„С ВАС СЪМ СТОП НАЙ-ТОПЛИ ЧУВСТВА СТОП СЕРВЕ МОН“.

Подаде я на девойчето, което започна да брои думите.

— Чакайте, не става. Не мога да пиша това.

Пета бланка:

„ОБИЧАМ ВИ СТОП АНАТОЛ“.

Надин Шьовалие пристигна рано в театъра. От предната вечер не бе яла нищо и се чувствуваше леко замаяна — краката не я държаха и дишаше тежко. Влезе в гримьорната си, без да поздрави портиера, хвърли се на разнебитения диван и затвори очи. Когато ги отвори, видя купчина телеграми на тоалетната масичка.

— Серве, ти вземаш зала „Олимпия“. Искам баба Сара Богин от всички страни, и най-вече…

— Не, ще взема Вариететния.

Мертол присви очи и остави цигарата си.

— Вече го дадох на Мане.

— Прати него в „Олимпия“ на мое място.

— Не разбирам защо.

— Имам си причини.

Мертол го изгледа с пренебрежение, после продума:

— Много си досаден.

— Благодаря ти, братче. Ще пийнем ли по едно?

Към седем часа в бар-ресторанта на Виктор се чувствуваше известно затишие. Пак имаше хора, но публиката бе най-разнородна — странна смесица между дневните и нощните клиенти. Мертол поръча обичайната си мента със сода с обичайната си въздишка. Серве поиска кафе и проследи жадния поглед на Мертол към бутилката „Лонг Джон“ зад бара.

— Все още ли отказваш?

— Дори не мисля за това — отвърна Мертол неубедително.

Виктор се надвеси иззад тезгяха.

— Какво ще кажеш за довечера?

Мертол поклати глава.

— Останал съм без пукната пара.

— Тъкмо ще си върнеш парите.

— Какви ги дрънкаш!

— Значи отказваш, така ли?

— Калдие ще бъде ли?

— Да, Калдие и Рошмон.

— Окей.

Два пъти седмично Мертол, Калдие (счетоводител) и Рошмон (главен счетоводител) играеха нощем на зарове с Виктор в задната стаичка на ресторанта. Понеже се събираха много редовно и винаги в един и същи състав, в крайна сметка никой не печелеше и никой не губеше: по закона на вероятностите с течение на времето всичко изгубено и спечелено се преразпределяше помежду им. Все пак обикновено губещият играч бе по-въздържан, а печелившият се чувствуваше задължен да го насърчава. Ала каквото и да станеше, сбирките винаги се провеждаха сред облаци гъст цигарен дим, под овчия поглед на дебелата готвачка, която плетеше някаква безформена и безконечна дреха от розова прежда, поглъщайки на малки глътки аперитив „Мари Бризар“ чашка след чашка. Серве често я наричаше Пенелопа, без да й обяснява какво означава това, и дебеланата, убедена, че става дума за някакъв мръсен намек, не пропускаше да прихне в гърлен смях.