Кристофър Франк - Американска нощ

(Театр де Вариете — 21 часа)

Снощи Жан-Роже Пюкло, на когото дължим толкова приятни вечери, ни събра на проблемен водевил. Водевил по форма, проблемен по съдържание. Не съм сигурен доколко е сполучлива една такава комбинация и още от встъпителните сцени се опасявах, че от всичко това ще се роди недоносче. За жалост опасенията ми отчасти се оправдаха. Отчасти, понеже Пюкло не би могъл да напише скучен диалог, да построи безинтересни ситуации, да създаде безцветни герои. Иззад елементарните поуки на сюжета, които оставям на зрителя да открие сам, прозира духът на стария майстор, хуморът на истинския драматург. Що се отнася до играта, трябва да призная, че съм очарован. Гръмогласен и крещящ, умоляващ и сладостно жаловит, Пиер Рембо включи цялата гама на необятния си талант за най-голяма радост на аудиторията. Такъв актьор винаги обогатява ролята си, вплитайки в нея хилядите дребни неща, които й придават неизразимия привкус на автентичността. В ролята на младия влюбен Марк Офре полага доста усилия и още отсега се изявява като истински актьор. За жалост не мога да кажа същото за госпожица Шьовалие, чиято прекалена мудност и неестествена сдържаност нарушиха ритъма на някои сцени, които много биха спечелили, ако бяха изпълнени с повече вдъхновение.

ТЕАТЪР

ТРЯБВА ДА ОТСТЪПИМот Жан-Роже Пюкло

Нека бъдем откровени: Пюкло има напредък, голям напредък, и пиесата му, която се играе в момента на сцената на Театр де Вариете, не рискува да намали с каквото и да било заслужената му слава. Става дума за нова версия на „Ромео и Жулиета“, превърната този път в поучителна комедия, изпълнена от прекрасни актьори, в доста несръчната постановка на Габриел Мантобан. След потискащото първо действие Пюкло възвръща едно бледо подобие на формата си и действието се втурва напред с достатъчно голяма бързина, за да не му доскучае на човек. Доколкото може народна по вдъхновение, на моменти назидателна, понякога смешна, често пъти стигаща до простащина, пиесата ТРЯБВА ДА ОТСТЪПИМима все пак своето голямо предимство в лицето на Пиер Рембо. Огромното, мощно и живописно въображение на този майстор на сцената спасява представлението. Общо взето, добра игра, макар и с известни резерви, на Надин Шьовалие, която се оказва по-безинтересна на сцената, отколкото на екрана.

Надин се събуди от звъна на лъжичката, ударила се в чинийката. Отвори очи, видя до себе си Жак, застанал с чаша кафе в ръка. Зад него по мокета бяха пръснати сутрешните вестници. Срещна в очите му съчувствие и скрита болка и отново го съжали за странната му способност да натрупва мъката в себе си. Пое чашата с усмивка и посочи към вестниците.

— Лоши ли са?

Той кимна утвърдително. В апартамента на улица Варен все още нямаше никакви мебели, но мокетът бе осеян с книги.

В единайсет часа Серве купи първия следобеден вестник, а в четиринайсет — втория. В първия въобще не ставаше дума за Надин и пиесата се претупваше набързо в четири реда, а вторият се произнасяше по въпроса с типичната въобще за изданието неяснота.

С ТРЯБВА ДА ОТСТЪПИМПюкло си е опитал силите в един жанр, който не му се удава добре. Опитвайки се да съчетае влечението си към комедията с някои достойни за похвала, макар и малко странни обществени проблеми, той в крайна сметка не успява да задоволи нито любителите на водевила, нито привържениците на политическия театър. И все пак пиесата му ще развълнува „третата публика“, анонимната тълпа почитатели на Пиер Рембо, чийто доскорошен талант се е изгубил в жалката му и посредствена игра, за която предпочитам да не говоря. Същата тази публика ще намери от всичко по малко в тая творба хибрид и ще се срещне с една доста красива и малко неумела млада актриса, която не желае да се съобразява с другите. Бих искал тук да изразя цялата си симпатия към нея.

Серве остави вестника и установи, че Мертол си е намерил нова жертва — някаква безвкусно облечена, анемична и остроноса блондинка с безцветни месести устни. Това му напомни за нещо и той помоли телефонистката да го свърже с един номер.

— Ало?

— Клод, тук е Серве.

— Не може да бъде! Какво те прихваща?

— Сетих се за теб.

— По какъв случай?

— Каня те на вечеря.

— В осем в „Лип“ става ли?

— Значи в осем.

— Серве?

— Тук съм.

— Благодаря ти.

Тя затвори. Кльощавата блондинка, седнала до Мертол, кихна във виолетовата си кърпичка.