Кристофър Франк - Американска нощ

— За какво ми е? Все пак изпратете ми една, синът ми ще се зарадва.

— Разбира се.

— Но няма да го направите — рече Пюкло и потъна в креслото си.

Разговорът бе приключил.

Несбит прибра бележника, издърпа шала си, настъпен от Пюкло, и тръгна със Серве.

— Аз съм готов. Отиваме си, нали?

— Иска ми се да снимам момичето.

— Шьовалие ли? Не си заслужава. Изчакай до премиерата.

— Нищо не се знае. Ти тръгвай, а аз ще взема такси. Ето ти филма.

Той нави докрай лентата, от която бе снимана само една поза, и я подаде на Несбит.

— От колата ми ли се плашиш?

— Да.

— Хайде, всичко хубаво!

Серве остана в полумрака на залата заедно с неподвижния силует на Жан-Роже Пюкло. Клекна между два реда седалки, за да зареди отново никона си. Мантобан се бе качил на сцената, за да покаже на един актьор какво трябва да прави. Повтаряше непрекъснато: „Ясно ли е? Ясно ли е?“, и за по-голяма убедителност ту хващаше, ту пускаше ръката на Надин Шьовалие. А тя явно мислеше за друго. Мантобан я изтръгна от унеса й.

— По-ярко, моето момиче, така е бледичко.

Дребен на ръст, с прошарени коси, облечен в жълт пуловер и кафяв кадифен панталон, Мантобан говореше с писклив и същевременно метален глас:

— Аз ти искам зелено, а ти ми даваш синьо… разбираш ли?

Надин го гледаше, леко наклонила глава на една страна както обикновено.

— Ако си служехте с по-малко метафори от този род, които могат да означават най-различни неща, щяхме сигурно да се разбираме по-добре.

Мантобан направи обидена физиономия.

— Ти сама трябва да го направиш, моето момиче, аз не мога да върша работата ти вместо теб. Аз показвам, търся най-доброто. Я виж как си застанала… Оттук трябва да идва всичко, оттук!…

И опря дългата си възлеста ръка в корема на актрисата.

— Ясно ли е? Ясно ли е?

— Не. Не ми е ясно защо момичето реагира по този начин и подозирам, че и на самия автор също не му е ясно.

Мантобан потърка челото си.

— Виж какво, моето момиче…

Прекъсна го силно хихикане, идващо от дъното на залата: авторът се смееше.

— Добре, хайде отначало. Надин, помъчи се малко, а? Нали знаеш, че разчитам на теб.

Надин сви рамене, а режисьорът се върна в залата. Тя застана в дъното на сцената, с лице към празните редове. Отметна коси от лицето си с рязко движение на главата и тъкмо се канеше да започне, когато я заслепи силна светлина.

Мантобан скочи.

— Какво значи това? Никакви снимки по време на репетиция! Колко пъти е казвано! Изгонете го!

Но в залата нямаше никой освен автора, който — всички го смятаха за напълно вдетинен — се кикотеше като малоумен. Надин разтърка очи, остана за миг загледана замислено в залата и започна отначало.

— Добре, че поне си ти! — въздъхна Помрьой, остави „Философията в будоара“ 37 37 Произведение на маркиз Дьо Сад. — Б.пр. и влезе в лабораторията, последван от Серве. Наведени над ваната, двамата видяха как сцената на Вариететния театър изниква от течността. Помрьой се намръщи.

— Не трябваше да снимаш със светкавица. Какво си правил?

— Светкавицата беше за друго. Не я дръж дълго, беше тъмно.

— Знам си работата.

— Ще се преекспонира.

Така и стана. Хвърлиха снимката, изкопираха нова, пуснаха я в гланц-пресата, докато Дьоризие бе с гръб към тях, и Серве я отнесе вкъщи. Сложи я при другите, без да я погледне, и след като се навечеря на улица Фалгиер, отиде да пие едно кафе във „Флор“. Лапад държеше чаша коняк и я разклащаше със сериозно изражение.

— Здравейте, учителю!

— Седнете, момчето ми, и ми кажете нещо за вселената.

Серве се настани, махна на келнера и си поръча кафе.

— В началото е имало взрив.

— Така ли? — рече Лапад, живо заинтригуван.

— Страхотна експлозия.

— Да, ясно.

— Последвал е процес на непрестанно разширение.

— Точно така — рече Лапад, сякаш Серве потвърждаваше най-ужасните му опасения.

— И засега ние имаме полза от това — растем, движим се, забавляваме се.

Лапад поклати глава.

— Никога няма да свикна с това. С нощта, която ни заобикаля, с тишината, с очакването…

Той пресуши съкрушен чашата си и поръча още една на келнера, който донесе кафето на Серве. Сетне запали дълга тънка пура.

— Няма да се дадем, момчето ми. Вчера написах половин страница — четиринайсет реда по тринайсет думи на ред, и за какво мислиш, че се говори там? Едно на хиляда шанс да отгатнеш! За мен. За мен! Разбираш ли за какво става дума?

И насочи пурата си към Серве.

— Бях забравил за вселената.