Кристофър Франк - Американска нощ

След като двайсет минути кара по невъобразим начин, Несбит дръпна ръчната спирачка и Серве си отдъхна.

Влязоха в мрачното фоайе на театъра, залутаха се из коридорите, отвориха множество врати, на два пъти излязоха на втори балкон и най-сетне стигнаха до партера. На сцената, осветени от голяма електрическа крушка, увесена на една жица, четирима актьори и една актриса се надвикваха пред дребен мъж, който ръкомахаше възбудено от първия ред. Изведнъж виковете стихнаха и пискливият глас на режисьора прониза тишината:

— Добре, деца, не е лошо. А ти, Жан, внимавай! Нали разбираш какво искам да кажа?

Въпросният Жан, набит рижав младеж, побърза да кимне.

— Това е заради…

— Знам, момчето ми, знам и точно затова те предупреждавам отсега, разбираш ли?

Жан засрамено погледна надолу.

Несбит и Серве се спогледаха и тръгнаха по пътеката към сцената. Несбит бе намотал около врата си въздълъг бледовиолетов шал и точно когато се готвеше да поздрави режисьора, Серве го настъпи за десети път. Хвана се за седалките, за да не падне, освободи врата си и се представи. През това време Серве гледаше Надин Шьовалие. Седнала върху петите си, тя разучаваше текста и дългите коси закриваха почти цялото й лице.

— Искате да говорите с Пюкло ли? Ей го там, приятелю, в дъното.

И наистина, в полумрака на последния ред се виждаше някаква фигура.

— Хайде още веднъж, деца.

Репетицията продължи. Серве и Несбит се наведоха над мъжа, който, с шапка и ръкавици, седеше неподвижно в дъното на залата. Серве се зачуди дали не е заспал, а Несбит — дали не е умрял. Но ни едното, ни другото беше вярно — очите му бляскаха изпод шапката и изглеждаше много ядосан.

— Какво искате?

— Идваме от агенция „Гая-Бек“. Говорихме с вас по телефона за едно интервю и няколко снимки.

— Никакви снимки, вече съм много стар. Какво искате да знаете?

— За какво става дума в пиесата ви?

— За нищетата и за предразсъдъците.

— Само за това ли?

— Не ви ли стига?

— Искам да кажа… каква е интригата?

— Когато ми задават въпроси, съм свикнал да казвам само най-общото. Останалото ме изморява. Ще ми дадете ли една цигара?

Несбит му подаде пакет „Синиър Сървис“.

— Благодаря. Та за кой вестник работите?

— Работим в агенция, агенция „Гая-Бек“.

— Не съм я чувал. В какъв тираж излизате?

Несбит поклати глава.

— Това не е вестник.

— Разбирам. Благодаря ви, господа.

И нахлупи шапката над очите си.

— Господин Пюкло, това е петнайсетата ви пиеса, смятате ли, че…

— Ама какво сте ми дали?

Пюкло гледаше цигарата си, както Макбет — въображаемия си кинжал. Хвърли я на земята и Серве побърза да я вдигне, преди да е прогорила мокета.

— Английски цигари… — изломоти Пюкло. — Не се учудвам, че вестникът ви не се купува!

Несбит пое дълбоко дъх и продължи:

— Господин Пюкло, какво мислите за съвременния театър?

— Че е слаб. И по мое време не беше блестящ, но сега е още по-зле. Виждате ли за какво трябва да пиша, за да привличам публиката. Исках да нарека пиесата си СМИГ 35 35 S.M.I.G. (salaire minimal interprofessionnel garanti) — гарантирана минимална работна заплата във Франция. — Б.пр. , но не ми дават. Всичко пропада, ви казвам, напълно пропада.

— Вълнуват ли ви социалните проблеми?

— А вас не ви ли вълнуват?

— Да, но…

— В сегашната политическа обстановка изкуството е наглост, ако не служи на трудещите се маси. Какво ще кажете, а? Като че ли слушате Сеги 36 36 Жорж Сеги (1927) — известен профсъюзен деятел във Франция. — Б.пр. . Доста съм забавлявал буржоата, разбирате ли, край на всичко. Край на веселбата, ще видят те! Между нас казано, не си падам много по еротиката.

— Има ли такива неща в пиесата?

— Изглежда, че има. Поне режисьорът го казва. Но тя не иска да си свали парцалките.

— Кой не иска?

— Мадамката.

— Надин Шьовалие ли?

— Да, и затова вместо нея той ще съблече мъжете.

— Това най-хубавата ви пиеса ли е?

— Разбира се. Най-добре композираната, най-завършената и прочие, и прочие, познатата ви песен. И все пак през трийсет и седма снесох нещичко — казваше се… „Розово“. Гледали ли сте я?

— Не.

— Много сте млад. Твърде млад. Беше… голяма пиеса. Игра се три дни. Само три… И на третия в залата бяхме само аз и снаха ми.

Светкавицата от апарата на Серве обля старика с ярка светлина точно когато замахваше категорично с ръка.

— Нали ви казах, че не желая снимки!

Серве пристъпи напред.

— Ако искате, ще ви дам филма.