Кристофър Франк: Американска нощ

— Прибираме ли се? — каза той и погледна кучето.

Изведнъж сви вежди — беше му се сторило, че вижда как опашката на Далила трепва за миг в полумрака. Направи една крачка, последван от кучето, чиито задни крака описаха бързо движение встрани. Себастиен Щайнер се наведе и го погали по врата. Опашката се раздвижи за миг и отново замря.

— Добре — каза Себастиен Щайнер.

На другия ден — неделя, докато Серве разглеждаше по пижама цветното приложение на „Сънди Таймс“, на вратата се позвъни. Облечен в оранжев костюм от рипсено кадифе, който въобще не му отиваше, на прага стоеше Несбит — восъчноблед, остарял и усмихнат.

— Днес станах рано — каза той вместо обяснение.

Серве отстъпи назад и го покани.

— Мислех, че си се върнал в Англия.

— Пак си дойдох — каза Несбит и се тръшна в едно кресло, — и то завинаги. Вече не мога да понасям англичаните. Между другото, ще се женя.

— Мислех, че вече си го направил.

— Отдавна се разведох. Значи така. А нямаш ли случайно нещо за пийване?

— Искаш ли кафе?

— Не. Е, какво да се прави, нищо тогава. Значи така. Не искаш ли да се запознаеш с нея?

По всичко личеше, че задава много възлов въпрос — стоеше с ококорени очи и протегнати ръце. Серве се опита да спечели време.

— С кого?

— С бъдещата ми жена. Мисля, че ще бъде добре да се запознаеше нея.

Тонът му ставаше настойчив и загадъчен. Серве направо се убеди, че въпросната особа ще направи всичко възможно, за да му намери едно място в ЮНЕСКО.

— И как ще стане това?

Несбит избърса несъществуващата пот от бледото си чело с ожесточението на учител по литература, който се опитва да обясни съгласуването на времената на някой слаб ученик.

— Виж какво, хайде да идем на обяд, само тримата, много ще бъде приятно, а?

Серве поклати неопределено глава.

— В колко часа?

— Имам среща със Сабрина в един.

Беше точно дванайсет. Серве се избръсна набързо, навлече панталона, ризата и якето си.

Сабрина закъсняваше. В един и петнайсет, когато Несбит вече беше изпил порядъчно голяма част от бутилката алзаско вино, тя все още не беше дошла.

— Хайде да започваме — изрече Несбит с неочаквано нетърпение в гласа.

— Можем да почакаме още десет минути — каза Серве.

В малкия ресторант на улица Бонапарт беше доста оживено. До закачалките имаше посетители, които чакаха да се опразни някоя маса, а сервитьорките се суетяха между салона и кухнята.

— Добре тогава, пет минути — каза Несбит.

Серве бръкна в джоба си, за да извади цигарите, и видя, че е празен.

— Не може да бъде!

— Какво има?

— Излязъл съм без цигари, без документи, без пари и така нататък.

— Какво от това? Нали съм те поканил?

— Добре, тогава купи ми като начало цигари.

Несбит изпълни молбата му.

— Тя е немкиня — каза той изведнъж, като че ли това обясняваше всичко. — Голямо семейство от Мюнхен, баща й е директор на „Шпигел“. Говорихме с нея да ме назначи в представителството в Лондон.

— Не е зле.

— Чакай, това не е всичко. Чичо й е шеф на бюрото на ЮПИ в Париж и също може да уреди нещо тук.

— Много хубаво…

Серве внимателно наблюдаваше Несбит — лицето му бе тебеширенобяло, подпухнало и изморено, изпод разкопчаната яка на съмнително чистата риза надничаше слабият му бял врат, черните му нокти бяха осеяни с бели петънца.

— … а кожата й — продължаваше англичанинът с блеснал поглед — е розова, сияйна, не много отпусната, но пухкава… на задника й напомня на…

— Не се вживявай много — каза сериозно Серве.

— … на грис, драги мой, на чиния с грис. Да не говорим за гърдите. Там нещата са съвсем прости, понеже тя въобще няма такива. Нито една! Човек би казал, че е момче, разбираш ли? А освен това не е прочела дори и една книга, след като някакъв глупак й е препоръчал Балзак. Чете само списания — „Твен“, „Щерн“ и „Ла Мезон дьо Мари-Клер“… Бистра като водица, разбираш ли? С нея човек си отпочива напълно! Но какво прави, че не идва? Хайде да започваме.

В два часа вече бяха на сиренето, а розовата и пухкава Сабрина още не се бе появила. Несбит кълцаше на геометрични фигурки парчето си „Бри“ и съвсем неочаквано подскочи.

— Сетих се! Тя е отишла в другия ресторант! Там, където обикновено ходим двамата.

— Мислиш ли?

— Сигурен съм. Ти стой тук, а аз ще отида да я взема.

И той бързо излезе от салона. Серве довърши сиренето си и запали цигара. Трийсет минути по-късно разбра.

Младият готвач, който трябваше да заведе Серве в полицията, се оказа разбрано момче.