Кристофър Франк - Американска нощ

— Сигурно са го оставили тук преди обяда — каза Надин и грабна банския си. — Побързай, че ще дойдат.

Серве побърза. На стълбите Надин изведнъж се обърна към него и обви с ръце раменете и гърба му. Той разкопча сутиена й и взе гърдите й в длани. Целунаха се.

— Ела — каза тя, — да идем да се къпем.

През останалото време от деня Надин и Серве вършиха най-различни неща: играха на пинг-понг и на карти, къпаха се, пиха в бара плодов сок, но постоянно се стремяха един към друг. Поглеждаха се набързо, ала използуваха всеки възможен случай, за да се докоснат или да бъдат заедно. В осем часа вечерта бяха вече в хотела. Два часа по-късно Надин се размърда в ръцете на Серве.

— Гладна съм.

Поръчаха вечеря по телефона и след трийсет минути им я качиха в стаята. Ядоха в леглото коктейл от раци с майонеза и студено пиле, последвани от неизменния сладолед, в случая смес от ягода, шоколад и банан с огромна топка сметана. И отново се любиха, малко изненадани от ненаситността си, откривайки наново, но по различен начин, трескавостта и дори несръчността на първата си близост.

— Ако те уморя, не знам какво ще правим! — му каза Надин посред нощ, когато го събуди с милувките си.

Телефонът иззвъня в шест часа, както бе заръчала Надин. Телефонистката я предупреди, че колата на снимачния екип ще бъде долу след половин час. Без да буди Серве, тя изтича в банята. Когато се върна в стаята, го завари с отворени очи.

— Почина ли си добре? — запита го с усмивка.

Той кимна.

— И още как! Ти сутрин не пиеш ли кафе?

— Пия, от време на време.

Облече се набързо под внимателния му поглед. Усмихна се и каза:

— Дрес-тийз!

— Ела при мен — каза той.

Тя тръсна глава.

— И дума да не става.

После се хвърли на леглото, взе главата му в ръце, захапа устните му и стана, преди да е успял да я хване.

— С Вайсман ли ще дойдеш?

— Да, сигурно.

— Ела с мен.

— Сега ли? Невъзможно.

Тя го погледна строго.

— Само недей да използуваш, докато ме няма, за да спиш с Клод зад гърба ми.

Серве за малко не я запита коя е тази Клод.

— Ще се помъча.

Донесоха кафето. Надин му даде чашата в леглото. Той обгърна краката й, вдигна полата й, целуна бедрата й. Тя застана пред него.

— Серве…

Той вдигна глава:

— Моля те, внимавай!

— В какво?

Надин поклати бавно глава.

— Не знам… внимавай!

Телефонът иззвъня — колата беше долу.

— До скоро — каза тя.

И излезе от стаята, без да се обръща.

Едва излязла от ръцете на гримьора, Надин застана на една височинка, откъдето можеше да забележи колата на Вайсман. Тъй като не беше на първи план, можеше на воля да се взира в хоризонта и да гради напразни надежди при вдигането на най-малкото облаче прах.

— Индианци ли идват? — запита я минаващият Бание.

— Все още не, но всичко е възможно.

Скриптерката дойде да дооправи костюма й, така че да отговаря на кадъра, сниман преди осем дни. Шатлар огледа грима й и измърмори:

— Нали ви казах да избягвате да стоите на слънце!

А бентлито все не идваше и не идваше. Льору й обясни мотивировката на сцена с дълъг монолог, която трябваше да изиграе през следобеда, един засмян работник й предложи ухаеща tortilla 116 116 Омлет (исп.). — Б.пр. , но тя отказа. Първият кадър бе готов. Лакомб направи знак на оператора, после на асистент-оператора и Бание изкрещя: „Silencio!“ 117 117 Тишина (исп.). — Б.пр. с безизразния глас, с който говореше от сутринта.

— Камера! — извика Льору. — Започвайте.

Тогава се появи черната лимузина — искряща на слънцето и раздвижваща пясъците по пътя си. Спря до самия декор, ала вътре бе само Хуго Вайсман. Преметнал минолтите през врата си, се завтече към най-близката стълба, покатери се бързо и се превърна отново в мрачната птица, която бе изненадала Клод с поканата си за вечеря.

Надин стана, тръгна бавно и скоро стигна до скалистото място, където, два дни по-рано, бе позирала на Серве. Когато кадърът бе заснет, Хуго Вайсман я намери, седнала в пясъка, облегната на една скала.

— Серве ме помоли да ви предам, че са го извикали по спешност и ще ви се обади в Париж.

— Извикаха ли го? От агенцията?

— Така мисля.

Надин погледна Вайсман мълчаливо.

— И ще ми се обади в Париж, така ли?

— Да.

— Благодаря.

Хуго Вайсман се отдалечи с небрежна походка, с колонизаторския шлем на глава, облечен в черно от горе до долу. Зловещ, наистина зловещ. Надин зарови ръце в пясъка, сви юмруци и изведнъж се усмихна. „Веднага щом изпълня задачата си“, бе казал той. И много преди това: „Достатъчно ми е да знам, че съществувате някъде, и това е всичко.“ Запали цигара и се изтегна на слънцето.