Кристофър Франк: Американска нощ

Фотосът заемаше цяла стена — бе два метра висок и толкова широк. На него се виждаше голата и окървавена Надин Шьовалие с израненото тяло, застанала на едно скалисто възвишение на фона на огненото небе. Надин наведе глава и се обърна към малкия портрет, окачен до вратата — беше на Мариел Лашиз, коленичила на някакво легло, с вдигнати ръце, разрошена, очевидно изправена срещу някаква неописуема заплаха. След това спря пред изображението на нощна улица, по която вървеше висок възрастен мъж с къса бяла коса, крепящ с някакви каиши задните крака на пъргав кокер с големи влажни очи. Странно, в снимката нямаше нищо тъжно — старецът излъчваше непоколебима самоувереност и от всичко, чак до начина, по който държеше каишите, лъхаше само спокойна загриженост, лишена от всякакво съдържание. По-нататък бяха окачени два привечерни пейзажа, в които всеки елемент се открояваше с нереална точност: яки дървета със снажни стволове и усукани клони, излизащи от тъмна и тлъста земя, се издигаха величествено към небето; доменни пещи разчупваха в светлосянката равната и навъсена линия на хоризонта. С крайчеца на окото си Надин забеляза, че двамата посетители си бяха тръгнали, един по един. Устоя на желанието да застане пред огромния фотос в дъното и продължи методичната си обиколка. Тъмната жена с голи рамене и надменни очи, която излизаше от осветения с неонови реклами вход на нощен бар, събуди у нея странна и далечна болка. По какви незнайни пътища вървеше тя, че имаше такъв образ, такъв поглед, такава осанка? И как се получаваше така, че гледайки я, на човек изведнъж му се приискваше да разкърши рамене и дори да се усмихне? Несъмнено жената с бомбето, облегната на купчината развалини, бе мъртва — жената с разкъсани дрехи и помътнял взор, — намерила достойнство в смъртта, и сякаш нищетата, мъката и умората бяха напуснали това тяло, оставяйки само спомена за изгубена надежда, празна обвивка, мъртва статуя.

Портретът от афиша бе окачен до бюрото на уредничката, ала Надин въобще не обърна внимание на това. Стоя дълго, загледана в снимката, в съзнанието й пробягваха репликите на Леа, пред очите й изпъкваше силуетът на Серве Мон, застанал зад кулисите, и най-вече споменът за първата й среща с един изморен фотограф със странен поглед между четири бели, облени от слънце стени. Накрая отиде в дъното на залата и стоя петнайсет минути пред окървавената жена — прекалено слаба за нейния вкус, — излязла от някакви тъмни дълбини, чиято поза, поглед и дори телосложение изразяваха най-пламенното отрицание на страданието, което човек би могъл да си представи. Много бавно Надин се обърна и отмести поглед към тъмнокосата жена с голите рамене, после пак се върна към жената от скалите. Изведнъж се разсмя и бързо излезе от галерията, съпроводена от леко учудения поглед на уредничката.

Улица Фалгиер дремеше под бледото есенно слънце. Надин влезе в сградата, изкачи петте етажа, постоя за миг неподвижна пред вратата и най-сетне почука. Марсел Буде извика нещо раздразнено, дръпна от печката тенджерата шкембе-чорба с мадейра и отиде да отвори. Надин погледна с изумление дебелата жена с отпуснати меса.

— Какво искате? — запита Марсел Буде, поклащайки многобройните си брадички.

— Господин Серве Мон, ако обичате.

— Той вече не живее тук.

— А, така ли? Знаете ли новия му адрес?

— Не, попитайте портиера.

— Благодаря.

— Няма защо.

На партера пред портиерната Надин остана смаяна от едно загадъчно послание, окачено на стената: В името на спокойствието на сградата наемателите се умоляват да затварят вратите след двайсет и един часа.

Когато чу звънеца, портиерът въздъхна и се запъти към остъклената врата.

— Кажете, моля?

— Търся господин Серве Мон. Бихте ли ми дали новия му адрес?

Портиерът поклати глава.

— Нямам го. Но той го е съобщил в пощата, за да му предават кореспонденцията. Можете да му пишете.

— Благодаря.

Когато се прибра на улица Варен, се обади в агенция „Гая-Бек“. Виолен я уведоми, че не й е разрешено да съобщава адресите на фотографите, обаче би предала с удоволствие съобщение на Серве Мон.

— Благодаря ви, но не е необходимо — каза Надин.

Седна с един блок хартия за писма, изпуши три цигари, без да напише нито ред, сетне отиде отново в галерията на Жюлиен Биан и стоя там, докато затвориха.

Себастиен Щайнер зави на ъгъла на улица Волонтер и тръгна по улица Вожирар. Вървеше бавно и се стремеше да отгатва къде ще спре Далила, за да не стане така, че като се засили някой път повече и спре внезапно, каишките да я повалят. Минаваше полунощ, 15-и район отдавна спеше. Тук-таме някоя кола профучаваше с голяма скорост, но тротоарите бяха пусти. Щайнер сложи изгасналата си лула в уста, спря, за да даде възможност на Далила да проучи миризмите на една ограда, после продължиха нататък. Незабелязано за Щайнер задните крака на кучето конвулсивно се раздвижиха, описвайки съвсем слаби и отпуснати движения във въздуха. Дори самото животно сякаш не си даде сметка за това. Когато стигнаха до края на тротоара, Щайнер се обърна.