Кристофър Франк: Американска нощ

В приземния етаж на „Каса Пако“ цареше обичайният хаос, но Надин намери място, без да чака много. Сервираха й в същите горещи чинии и със същото жизнерадостно усърдие както тогава и все пак месото й се стори не така вкусно, а заведението — по-малко привлекателно. Тази вечер се прибра в хотела доста рано. Завари Клод и Бание, седнали в здрача край басейна. Държаха ръцете си и пиеха vino tinfo118 118 Червено вино (исп.). — Б.пр. .

— Търсихме те — каза Бание. — Последният ти ден е, а изчезваш…

— Имах работа в града — отвърна Надин.

Седна на масата и взе една цигара от пакета на Клод.

— Всичко наред ли е?

— Какво приказваш, ще се женим — каза Клод и избухна в смях.

Двайсет и четири часа по-късно Надин остави куфара си на мокета в гарсониерата на улица Варен. Направи си кафе, изяде една поизсъхнала сладка, която намери в кухненския шкаф, и се заразхожда с чашата в ръка, казвайки си, че вече си е вкъщи. Басейнът, хотелът, планината и старият Мадрид се отдалечаваха и очертанията им се смекчаваха, облечени в избелелите цветове на нереалното. Надин погледна към телефона и я обзе съмнение, каквото въобще не бе изпитвала в Испания. Сви рамене, съблече се и влезе в банята. Тъкмо пъхаше палеца на крака си под крана на чешмата — стар навик, който класическите майчини предупреждения бяха затвърдили завинаги, когато телефонът иззвъня. От нея се стичаше вода, мокетът се намокри под стъпките й, но тя стигна до апарата и вдигна слушалката.

— Ако знаете откога се опитвам да се свържа с вас! — каза Фостин. — Трябва да се обадите на Жермен Пийар, търси ви от цяла седмица. Поставя нещо в „Грамон“.

— Какво поставя? — запита Надин.

— Някаква пиеса, малко е налудничава. Казва се „Бебето не се прибира в салатиерата“. Мисля, че има хубава роля за вас. Обадете му се веднага.

— По това време?

— Защо не? Колко е часът? — запита Фостин Болвар-Клаус.

— Един след полунощ.

— Отлично! Ще го намерите в „Купол“. Той вечеря там всеки ден. И ме дръжте в течение!

Тя затвори. Надин бавно се върна в банята и облече хавлията.

Жермен Пийар, рошав младеж на двайсет и осем години, с развинтено въображение и много силно чувство за абсурд, чийто предишен спектакъл, „Аншоа в гриса ми“, бе спечелил одобрението на критиката и на публиката, определи среща на Надин в два часа след полунощ на следния ден. Очевидно беше нощна птица. Обграден от шумните си приятели, той я прие много непринудено, разказа й пиесата си за три минути, прочете й два откъса с равен глас, който много добре пасваше на глупаво-смешния текст, и след като се увери, че Надин ще бъде свободна когато трябва, й даде ролята без каквито и да било други формалности. Надин събуди Фостин Болвар-Клаус на свой ред в три часа през нощта, за да й съобщи новината.

На третия ден след завръщането си стана късно и се мота вкъщи чак до следобед, после излезе до Сен Жермен де Пре, за да си купи вестници. Спря стъписана пред витрината на една книжарница, където бе изложен афиш със снимка на Надин Шьовалие. Никой досега не бе й правил такъв портрет. Никога не бе виждала това лице — не че й беше чуждо, тъкмо обратното. Сякаш фотографът бе успял да хване чертите й, озарени от отражението на най-съкровеното, което носеше у себе си. От друга страна, посредственото отпечатване на афиша не можеше да скрие бляскавата яснота на снимката, сякаш всичко, което не беше от първостепенна важност за образа, бе изтрито; сякаш всичко несъществено и банално бе пометено; сякаш някой се бе подиграл с реалността. На афиша се четеше следният текст:

ФОТОИЗЛОЖБА НА СЕРВЕ МОН

Октомври — ноември

Галерия „Жулиен Биан“

ул. Генего, Париж (6-и район)

Откъм улицата се виждаха само черно матово стъкло и вратата, където бе залепен афишът. Надин постоя известно време нерешително на отсрещния тротоар, като безуспешно се опитваше да различи нещо иззад тъмната витрина на галерия „Жулиен Биан“. Най-сетне вдигна рамене, пресече улицата и бутна вратата. На входа помещението бе съвсем тясно, но изведнъж бързо се разширяваше и образуваше просторен триъгълник. По покритите с корк стени бяха окачени двайсетина фотоса в различни големини. В един от ъглите, зад малко металическо бюро, седеше елегантна руса жена, която попълваше покани. Когато видя Надин, вдигна глава, отправи й бегла усмивка и отново се зае с работата си. Двама посетители се разхождаха между снимките — петдесетинагодишен зле облечен мъж с издута чанта в ръка и слаба жена с дълги разпилени коси и орлов нос. В галерията цареше приглушена тишина.