Кристофър Франк: Американска нощ

Жан-Клод Ебрар прие Себастиен Щайнер в един тесен кабинет, задръстен с книги и ръкописи, където се носеше мирис на тамян.

— Нека най-напред ви кажа колко бяхме щастливи, когато научихме, че още пишете. Ако не ме лъже паметта ми, последният ви труд, издаден от нас, излезе през 1953 година, нали така?

— Точно така — отвърна Щайнер, като забеляза дебелия си ръкопис на бюрото.

— Разбира се, няма нужда да ви казвам, че книгата ви е стройно и блестящо замислена, че… теориите ви са забележително добре развити… Вярно е, че от нея лъха известна студенина, малко е клинична, така да се каже, и че не полагате особени усилия, за да убедите читателя…

— Току-що казахте, че теориите са добре развити.

— Да, но за да накараш някого да приеме една философска теория, не е достатъчно само да бъде вярна, трябва също да бъде и привлекателна.

— Не познавам нищо по-привлекателно от истинността — каза Щайнер.

Ебрар примигна и въздъхна.

— Да, да, наистина.

Изведнъж го обзе ярост към началника му, който го бе натоварил с тази неприятна задача.

— И все пак струва ми се, че вашите прекалено… прекалено независими схващания няма да могат да привлекат особено много хора днес. Публикуването на вашия труд е свързано със значителен риск, който лично аз бих поел, но не мога да кажа същото за всички ръководители на издателството.

— Да — каза Щайнер.

Ебрар не почувствува в своя събеседник обичайното разочарование. Старецът го гледаше спокойно, с известно любопитство и доста безразлично.

— Ето — рече той, — връщам ви ръкописа.

— Благодаря — каза Щайнер.

Никаква враждебност, никаква горчивина. Ебрар отново се сети за някои пасажи от книгата и изведнъж всичко му се видя съвсем естествено, толкова естествено, че почувствува нужда да бъде прям.

— Вашата книга не ми харесва — каза той — и ще ви кажа защо. Не мога да приема, че някой се опитва да накара хората да понесат целия товар на слабостите си.

— Бих се съгласил с вас — отвърна Щайнер, — ако алтернативата не беше точно да се карат други да поемат това, което те самите могат да направят.

Ебрар поклати глава.

— Познавам вашата теория. Но милосърдието и справедливостта не са несъвместими.

— Тъкмо обратното — каза Щайнер — и аз съм го доказал.

Ебрар погледна часовника си.

— Извинете ме, но имам бърза среща…

Щайнер стана, взе ръкописа под мишница. Ебрар направи усилие, за да възстанови нормалните отношения.

— Не го вземайте много присърце.

Щайнер го погледна учудено.

— Какво да не вземам присърце?

Ебрар направи неопределено движение.

— Ами нашия отказ.

— Довиждане — каза Щайнер.

Лаборантът мълчаливо подреди кашираните фотоси пред Серве и Жюлиен Биан. Имаше тъмни кръгове под очите от недоспиване, тъй като цяла нощ беше преваждал три копня, върнати от Серве със следните думи:

— През какъв растер сте ги прекарали? Да не би да е през панталона ви?

Даниел Карон обичаше работата си. Изслуша докачено още веднъж изискванията на Серве и не вдигна глава до пет сутринта. Серве прегледа фотографиите набързо, обърна се към него и кимна. Лаборантът осъзна изведнъж, че одобрението на Серве му е много ценно.

Жюлиен Биан постоя неподвижен пред всяко едно от копията — елегантен, студен, с необичайна напрегнатост в погледа. После изведнъж наведе глава, за да скрие очите си, и каза тихо:

— Нали ви казах, че не е необходимо да ми ги показвате.

Серве се усмихна.

— Да кажем, че съм търсил някого, който да ме покани на обяд.

Надин напусна грозотата на Хосе Антонио, с обширните извехтели кина, с шумните млечни барове и мръсотията, и тръгна към стария Мадрид. Скоро се озова на Пласа Майор, пред величествената статуя на кон. Вдигна глава и се загледа в нея. После бавно отиде до мястото, където синьо-златният автобус на хотел „Монте Реал“ ги бе очаквал преди повече от три седмици. Ако работният график беше спазен в срок, тя трябваше да си е заминала от Мадрид още преди десет дни, но той се бе оказал точно толкова нереален, колкото беше предсказал Бание, и с всеки измирал ден закъснението му се увеличаваше, също както и неспокойните бръчки по лицето на начумерения Куполски. След първия снимачен месец целият екип бе обхванат от отегчение. Актьорите се оплакваха, че забавянето ще се отрази на другите им ангажименти, и се шляеха около басейна, силно загорели и много изнервени. От десет дни насам Клод споделяше леглото на Мишел Бание и за нейно най-голямо учудване това й се харесваше все повече и повече. Всяка вечер по време на прожекцията на готовия материал Льору и директорът на продукцията си разменяха обиди под изнурения поглед на Куполски. И филмът се заснемаше както подобава — в пълен хаос и, общо взето, напълно нормално. Ако не се извиеше някоя пясъчна буря, ако не станеше земетресение или пък режисьорът не получеше сърдечна криза, на Надин й оставаше само един снимачен ден — утрешният. Същата вечер щеше да се върне в Париж със самолет. Бе живяла три седмици без нетърпение, изпълнена с душевно спокойствие, за което партньорите й, обзети от традиционната досада, се правеха, че й завиждат.