Кристофър Франк - Американска нощ

Щайнер премести захарницата към нея.

— Ако не се лъжа, вие сте преписали пиесата на Серве.

— Да — каза Люс.

— Мислех си дали ще ви е възможно да направите същата услуга и на мен. — Той запали лулата си и продължи: — Питах в различни специализирани бюра, но за съжаление се оказа, че цената е много над моите възможности, особено след операцията на Далила. Разбира се, аз държа да ви заплатя.

— Да — каза Люс. — За кога го искате?

— Не зная, когато ви е възможно.

Стана и взе от бюрото си обемистия ръкопис. Люс бавно прелисти седемстотинте страници.

— Това е огромен труд.

Щайнер вдигна рамене.

— Знам. Ако не можете, няма да ви се сърдя.

— Не говорех за себе си, а за вас.

— А, така ли — отвърна той с равен глас.

Ръката, в която държеше лулата, леко трепереше.

Люс го погледна мълчаливо.

— Ще го имате след около петнайсет дни.

— Наистина ли? Но най-напред ми кажете колко…

— Ще бъде скъпо — каза Люс — и ще трябва да платите веднага.

— Но…

— Един билет за кино.

Щайнер се намръщи.

— Искате да идете на кино?

— Много държа.

Объркан, Щайнер извади портфейла си от джоба.

— Ами…

— Искам да отидем заедно.

Щайнер погледна Люс, като че ли го беше поканила на нещо ужасно и богохулно. Тя погледна часовника си, стана и сложи Далила на канапето.

— Гледали ли сте „Рио Браво“?

„Каса Пако“, известна с големите си и вкусни бифтеци, се намираше на малък тъмен площад в сърцето на стария Мадрид, недалеч от прочутата Пласа Майор, и изглеждаше доста невзрачна отвън. Серве се бе погрижил да запази маса, но въпреки това се наложи да чакат търпеливо двайсет минути в шумната зала на приземието, където разнородната клиентела консумираше tapas 111 111 Вид мезета (исп.). — Б.пр. и tio pepe 112 112 Испанско алкохолно питие (исп.). — Б.пр. сред весела гълчава. Качиха се на горния етаж, където им посочиха малка маса до прозореца, при което установиха, че шумът, изглежда, беше нещо обичайно във всяко кътче на „Каса Пако“. Едно семейство — четирима възрастни и три деца, всичките зачервени и истерични — поглъщаше грамадни парчета месо сред силни крясъци. Замаяни от целия този шум, Надин и Серве дочакаха най-после двата огромни и сочни бифтека, които наистина си заслужаваха всички понесени до този момент неприятности. Въобще не се мъчиха да разговарят, само обмениха няколко доволни кимания с глава и безпомощни усмивки.

Хуго Вайсман говореше от близо час, и то добре. Клод не можеше да повярва на очите си, слушаше го, често се смееше и откриваше под мълчаливата му и мрачна външност острия ум на високообразован човек. Никога не би заподозряла, че е толкова умен. Седяха на терасата на един ресторант, откъдето се откриваше прекрасна гледка към великолепния Толедо, лежащ в краката им, потънал във вечерни светлини. Бяха се нахранили отлично и пиеха бавно кафето си в свежия полумрак. Клод се бе приготвила да отбива неумели ухажвания, ала нямаше никакви ухажвания. Към края на вечерята дори започна да ги очаква с интерес. По пътя на връщане разбра, че няма и да има. Докато управляваше в нощта дългия и мощен бентли, Хуго Вайсман й говори за една известна теория, според която земята била куха и населена отвътре с тайнствените обитатели на царството на сенките. След това отклони темата върху развитието на нов тип мистицизъм у младежите, между които и четиринайсетгодишният му син, и най-сетне направи възхитително сбит преглед на представата за бог в религиозната литература въобще. С ясното съзнание, че принизява разговора към много банално ниво, Клод запита за съпругата му и научи, че Сара Вайсман била заминала преди десет години на гости на някаква своя братовчедка в Канада и още не се е завърнала.

— Права е — каза Вайсман. — Няма смисъл да прекосиш Атлантика само за петнайсет дни. Човек трябва да има достатъчно време, за да посети родния си край.

Изрече го толкова непринудено, че Клод се поколеба дали да се засмее, но не посмя.

В два часа след полунощ на Пласа Майор все още имаше хора. Мъже и жени се разхождаха на двойки около величествената конна статуя, а самотни жители на Мадрид бързаха да стигнат до колите си, оставени в обширния паркинг, прокопан неотдавна под стария площад. Надин и Серве вървяха бавно по неравната настилка и се наслаждаваха на относителното спокойствие и на нощния хлад.

— Вече не си спомням къде определихме среща на шофьора — каза Серве.

Надин спря, като се мъчеше да се ориентира.