Кристофър Франк - Американска нощ

— Ела с мен — каза той.

Подаде й ръка, помогна й да стане и я заведе по-нататък, зад купчина скали. Слязло ниско, слънцето хвърляше дълги тънки сенки върху песъчливата земя.

— Застани тук, срещу слънцето.

Тя го послуша. Серве вдигна един апарат, после друг, като се колебаеше между няколко обектива. После клекна. На фона на червеното сияние кръвта по тялото на Надин блестеше. Направи снимката, стана и се приближи до нея.

— Надин! — извика Бание в далечината.

Тя се обърна, сложи за миг ръка на рамото на Серве.

— Трябва да тръгвам.

Серве завари Хуго Вайсман, застанал на четири крака на няколко метра от камерата с минолтата в ръце — гледаше нещо в пясъка. Отиде до фотографа, наведе се и видя скорпион. Нежнорозовото насекомо се движеше бавно по земята с извадено жило.

Същата вечер, докато Клод вземаше душ, телефонът иззвъня. Увита в пешкир, тя изтича по мокета.

— Добър вечер — каза един нисък печален глас. — Обажда се Хуго Вайсман.

— Добър вечер — отвърна Клод озадачена.

Откакто бяха започнали снимките, не бе успяла да размени и две думи със сдържания и мрачен фотограф на продукцията.

— Познавате ли Толедо? — запита бавният глас без някаква особена промяна в интонацията.

— Не — каза Клод.

— Тогава можем да вечеряме там. Казаха ми, че гледката на крепостните стени вечер си заслужава да се види.

На Клод й стана смешно.

— Не знам.

Измина дълга пауза. Никой не проговаряше. После Вайсман каза рязко:

— Да не говорим повече за това.

И затвори телефона. Объркана, Клод се върна под душа. После се облече и поиска от телефонистката стаята на Вайсман.

— Тук Хуго Вайсман. Слушам ви.

— Съгласна съм — каза Клод, — но при условие, че няма да си слагате шапката.

— Тя е от много високо качество! — отвърна Вайсман. — Но както и да е, аз и без това я слагам рядко вечер. Какво ще кажете за осем и половина в бара?

— Съгласна съм.

Вайсман затвори и поиска стаята на Серве.

— Ало?

— Всичко е наред! — каза Хуго Вайсман.

Серве остана за миг неподвижен, загледан през прозореца във вечерта, която се спускаше над наситеносиния басейн.

Изтегната на леглото, Надин разучаваше както обикновено епизодите си. Вдигна телефона, без да спира да чете.

— Надин, тук е Серве.

— Добър вечер.

— Какво ще кажеш за един добре изпечен петстотинграмов бифтек?

Надин остави сценария и отпусна глава на възглавницата.

— Ще кажа да. Къде е той?

— В „Каса Пако“, в стария Мадрид.

— Имаш ли кола?

— Ще поискам от хотела.

— Окей.

— Искаш ли в девет в бара?

По същото време в Париж иззвъня телефонът на Люс Бертло. Тя тъкмо се прибираше от агенцията. Беше Себастиен Щайнер.

— Надявам се, че не ви безпокоя.

— Съвсем не, как е Далила?

— Добре е.

Той замълча.

— Искам да ви замоля за една услуга и не знам как да започна.

— Като ме поканите на кафе — каза бързо Люс.

Портиерът на хотела съжалявал, но всички коли били излезли. За сметка на това автобусът бил свободен и на разположение на господин Мон.

— Автобусът ли? — запита Серве.

С известна гордост служителят заведе Серве зад сградата, където бе паркиран един бледосин автобус с опушени стъкла, на който от двете страни със златни букви бе изписано името на хотела.

— Но все пак не мога да отида с това на ресторант! — каза Серве.

— Защо не? — запита портиерът объркан и малко засегнат.

— Но ние сме двама!

— Не разбирам — отвърна служителят. — Този автобус може да превози трийсет души…

Серве се усмихна и накрая отстъпи. Трийсет минути по-късно той даваше път на Надин, за да се качи в автобуса.

— Какво е това?

— Хотелът няма повече коли — отвърна Серве невъзмутимо.

Седнаха на една от задните седалки, докато изисканият шофьор, облечен в униформа със същите цветове като колата — бледосиньо сако и златната връзка, — пускаше в движение дизеловия двигател.

Автобусът заобиколи хотела и мина пред терасата, където Льору, Бание и Шатлар си пиеха аперитива. Със зяпнала уста, те изгледаха Надин и Серве в дъното на празния рейс. Надин се разсмя, Серве също. Без да разбира нищо, но очарован от видимото им добро настроение, шофьорът прихна на свой ред. Автобусът изви покрай Пуерта де Иеро и се насочи към Мадрид.

Люс взе Далила на коленете си, опитвайки се да не гледа колко ужасно се огъват задните й крака, докато Себастиен Щайнер нареждаше чашите, захарницата и кафеварката на ниската масичка.

— Може да започвате — каза Люс. — Вече седнах.