Кристофър Франк - Американска нощ

— Отдавна не сме се виждали, а?

— Много отдавна.

Бяха й пъхнали под вратата графика за следния ден. Тя го прегледа, докато се събличаше, и установи, че ще бъде в първи кадър, че ще отиде на снимки с кола номер 2 заедно с главния оператор — Анри Шатлар. Заспа бързо.

Тежкият стар сеат, чийто двигател сякаш всеки момент щеше да откаже да работи, изкачи мъчително пътя за Бургос, управляван от един малък и весел шофьор, който надали имаше повече от единайсет години. Беше седем часът сутринта.

— Този не е чак толкова лош — каза Шатлар, сочейки към младоликия шофьор. — Внимавайте с дебелия Карлос — един такъв плешив, пуши пури. Човек трябва два дни да се възстановява, след като той го е возил.

Висок, с проницателен поглед и гъста бяла коса, Шатлар снимаше шейсетия си филм. Огледа мълчаливо лицето на Надин и после внезапно й каза:

— Бъдете добра, опитайте се да не почернявате.

Надин кимна. Проблемите с грима и осветлението й бяха ясни. Колата излезе от шосето за Бургос и пое по един коларски път. След час стигнаха до Каретера ди Колменар Виехо — пусто село, чиито къщи бяха покрити с изпокъсани и лепени един върху друг афиши за корида. Подминаха арената и навлязоха в полето в подножието на Сиера де Гуадарама, чиито върхове дори и през август бяха покрити с бели калпаци. Декорът — няколко избелели от слънцето къщурки, наредени край песъчлив път, достигаше до склона на гол хълм, покрит на места с пожълтяла трева. До караваните на актьорите бе опнат платнен навес, под който сядаха да се хранят, и друг, по-голям, за гримьорите. Струпани около една маса, откъдето долитаха подвиквания „buenas“, „com’esta?“ 109 109 „Добър ден“; „как сте?“ (исп.). — Б.пр. , примесени със „здрасти“, членовете на екипа закусваха.

С чаша отвратително кафе в ръка, Надин влезе в един фургон, за да я облекат, после мина през ръцете на гримьорката, на която трябваше всичко да се показва. Най-сетне отиде при декора, където работниците поставяха релсите за камерата, а електротехниците бутаха огромните дъгови прожектори, вдигайки облаци пясък. Дойде Льору, придружен от Бание, и й обясни първия кадър. Трябваше само да слезе от една кола, да тръгне по късата улица и да влезе в една къща. Две минути преди започването на снимките в далечината се зададе един бентли — истинска антика, — повлякъл две кълбета прах, с блестящ на слънцето хромиран радиатор. Грамадната кола спря пред импровизирания стол и от нея слезе слаб прегърбен мъж, облечен целият в черно, с необичайна колонизаторска шапка на главата. Хуго Вайсман — фотограф на продукцията, — с орлов нос, с тъмна коса, падаща на дълги мазни кичури до раменете му, с огледални очила и три апарата минолта с огледално-рефлексни визьори през рамо, се приближи с тежка стъпка, видя стълба, оставена до един дъгов прожектор, и се покатери отгоре. Кацнал така нависоко, приличаше на меланхоличен лешояд. Безчувствен към слънцето и към горещината, той никога не се криеше под сянката и дълго стоеше в обедната жега, замислен и мрачен, с потънали в прахоляк черни дрехи. Служеше си с толкова остарял светломер, че вече не можеше да разчита на него, но това не му пречеше от време на време да го поглежда и да поклаща тъжно глава, установявайки резултата. Иначе Хуго Вайсман бе един от най-добрите и най-търсените фотографи на продукция.

В два часа следобед спряха работа, за да обядват. Яденето, сервирано от двама плувнали в пот келнери под миризливия навес, приличен на военна палатка, беше вряло говеждо яхния, каквато се яде обикновено в разгара на зимата. Надин с изненада установи, че в горещината и прахоляка зимното ястие не бе неприятно. Когато Бание я покани на масата на режисьора, поклати отрицателно глава. Не тачеше много тази привилегия, свойствена на йерархията в киното. Седна до мрачния Вайсман, срещу шефа на общите работници — невероятно красив мъж, чиято изключителна работоспособност й бе направила силно впечатление. Той ръководеше доста голяма бригада, ала извършваше съвсем сам половината от задачите, възлагайки с недоверие останалото на другите.

— Вкусно ли е? — запита го Надин, сочейки към яденето.

Той кимна с широка усмивка.

— Вие ли сте Надин Шьовалие? — обади се нисък глас.

Надин се обърна.

— Да.

Вайсман поклати глава и протегна ръка.

— Хуго Вайсман. Тук никой никого не представя. — После добави печално: — Много ми е приятно.

На третия ден от снимките се случи нещо, което силно озадачи Надин. Застанала край камерата, тя подаваше реплика на Клод в кадър, където Клод казваше само една дума, докато самата Надин имаше цели пет реда. След първата репетиция Клод тръсна глава и извика на Льору.