Джефри Арчър - Колчан, пълен със стрели

— Че това сега е най-модерната кола в движение — заяви Уилям кисело, разтривайки врат, преди отново да си облече палтото.

— Само дето не се движи, пък и едва ли ще го стори без бензин — отвърна тя и излезе от колата да се поразтъпче.

— Но аз го оставих да свърши по една-единствена причина — каза Уилям, следвайки я по петите.

Филипа очакваше немощна поанта и не остана разочарована.

— Баща ми каза, че ако прекарам нощта с барманка, просто ще трябва да си поръчам допълнителна халба бира, но прекарам ли нощта с дъщеря на свещеник, тогава вече ще ми се наложи да се оженя за нея.

Филипа се засмя. Уилям, изтощен, небръснат и затруднен от тежкото си палто, с усилие застана на едно коляно.

— Какво правиш, Уилям?

— А ти какво си мислиш, че правя, глупава жено? Възнамерявам да те помоля да се омъжиш за мен.

— Предложение, което аз с радост отхвърлям, Уилям. Приема ли го, има вероятност да прекарам остатъка от живота си тук, заседнала на пътя между Оксфорд и Стратфорд.

— Ще се омъжиш ли за мен, ако спечеля „Чарлз Олдъм“?

— Тъй като няма абсолютно никаква опасност това да се случи, мога спокойно да кажа „да“. А сега се изправи, Уилям, преди някой да те е взел за отлъчил се от ятото щъркел.

Първият автобус в онази съботна утрин пристигна в 7:30 и откара Филипа и Уилям обратно в Оксфорд. Филипа се прибра в стаята си за дълга гореща вана, а в това време Уилям напълни една туба с бензин и се върна при своята изоставена MG. После потегли направо към „Съмървил“ и отново попита дали може да види госпожица Джеймсън. Филипа слезе след няколко минути.

— Какво, пак ли ти? — възкликна тя. — Вече не пострадах ли достатъчно?

— Защо?

— Защото бях навън след полунощ, и то без придружител.

— Ти си имаше придружител.

— Да, и именно това ги безпокои.

— Каза ли им, че сме прекарали нощта заедно?

— Не, не съм. Нямам нищо против колегите ни да решат, че съм леконравна, но няма да допусна да останат с убеждението, че ми липсва вкус. Сега си върви, ако обичаш, тъй като аз ще размишлявам над ужаса ти да спечелиш „Чарлз Олдъм“ и над произтичащата от това неизбежност да прекарам остатъка от живота си с теб.

— Знаеш, че съм призван да спечеля, тъй че защо не дойдеш да живееш с мен още сега?

— Давам си сметка, че в днешно време е станало модерно да спиш с когото и да е, Уилям, но ако това е моят последен уикенд на свобода, възнамерявам да му се насладя, особено при назряващата необходимост да обмисля възможността за самоубийство.

— Обичам те.

— За последен път, Уилям, върви си. И ако не спечелиш „Чарлз Олдъм“, повече не се мяркай в „Съмървил“.

Уилям си тръгна, изгарящ от нетърпение да научи резултатите от конкурса. Ако си даваше сметка колко силно бе желанието на Филипа победителят да е той, сигурно щеше да поспи онази нощ.

В понеделник сутринта двамата пристигнаха рано в сградата, в която се провеждаха изпити, и зачакаха нетърпеливо, без да разменят нито дума помежду си, блъскани от състудентите си, които също бяха кандидатствали за наградата. Точно в десет часа председателят на конкурсната комисия в официални академични одежди и с бавни стъпки пристигна в просторното фоайе, след което с претенция за безстрастност закачи на таблото някакво съобщение. Всички се втурнаха напред, с изключение на Уилям и Филипа. Двамата останаха сами с ясното съзнание, че вече е твърде късно да повлияят на резултата, който ги изпълваше с ужас.

Едно момиче се откъсна от мелето около таблото за съобщения и се втурна към Филипа.

— Браво, Фил! Ти спечели!

Когато се обърна към Уилям, очите на Филипа бяха пълни със сълзи.

— Мога ли да прибавя и собствените си поздравления — каза той припряно, — очевидно ти заслужи тази награда.

— Исках да ти кажа нещо в събота.

— Ти го стори — заяви ми, ако загубя, повече да не се мяркам в „Съмървил“.

— Не, исках да кажа следното — няма нищо на този свят, което да обичам повече от теб. Не е ли странно?

Той впери поглед в нея и дълго време остана безмълвен. Отговорът на Беатриче си беше ненадминат.

— Тъй странно нещо аз не знам — рече той тихо.

Един приятел от колежа го тупна по рамото, сграбчи ръката му и я разтърси разпалено. Ако не за Уилям, то за някои хора явно класиралият се втори очевидно бе впечатляващо постижение.

— Браво, Уилям!

— Второто място не заслужава похвала — рече Уилям презрително.

— Но ти си първи, момко Били!

Филипа и Уилям се втренчиха един в друг.