Джефри Арчър - Колчан, пълен със стрели

— Какво се е случило? — попита той. — Мога ли да помогна?

Този път тя вдигна глава, откривайки зачервено си от плач лице.

— Не, Уилям, нищо повече от това да ме освободиш от присъствието си. Ти ме лишаваш от самотата ми, без да ми предоставяш компания.

Уилям бе доволен, че незабавно разпозна малката литературна алюзия.

— Какво се е случило, Мадам дьо Севине? — попита той по-скоро от любопитство, отколкото от загриженост, разкъсван между съчувствието и задоволството да я хване така беззащитна.

Мина доста време, преди да му отвърне.

— Баща ми е починал тази сутрин — каза тя накрая, все едно говореше на себе си.

Слисан, Уилям внезапно си даде сметка, че след три години, в които бе виждал Филипа почти всеки ден, не знаеше нищо за семейството й.

— А майка ти? — попита той.

— Умряла е, когато съм била тригодишна. Дори не си я спомням. Баща ми е… — Тя замълча. — Беше свещеник и ме отгледа, жертвайки всичко, което притежаваше, за да ме прати в Оксфорд, дори семейното сребро. Толкова ми се искаше да спечеля „Чарлз Олдъм“ заради него.

Уилям предпазливо сложи ръка на рамото на Филипа.

— Не ставай смешна. Спечелиш ли наградата, ще те обявят за най-блестящия студент на десетилетието. В края на краищата ще трябва да си ме победила, за да ти присъдят отличието.

Тя се опита да се засмее.

— Разбира се, че исках да те победя, Уилям, но само заради баща ми.

— Как е починал?

— Рак, само че изобщо не ми каза. Помоли ме да не се прибирам у дома преди летния семестър, защото според него прекъсването можело да попречи на подготовката за последните ми изпити и за „Чарлз Олдъм“. Оказва се, че през всичкото това време ме е държал надалеч, защото е знаел, че ако видя състоянието му, това ще е краят на всякаква сериозна работа за мен.

— Къде живееш? — попита Уилям, отново изненадан, че не знае.

— Брокънхърст, в Хампшир. Връщам се там утре сутрин. Погребението е в сряда.

— Мога ли да те придружа?

Филипа вдигна поглед и съзря в очите на своя противник мекота, която не бе виждала по-рано.

— Много мило, Уилям.

— Хайде тогава, глупава жено — каза той. — Ще те отведа обратно в колежа ти.

— Последния път, когато ме нарече „глупава жено“, наистина го мислеше.

За Уилям бе съвсем естествено да се държат за ръце, докато вървяха покрай речния бряг. Никой не проговори, докато стигнаха „Съмървил“.

— В колко часа да мина да те взема? — попита той, без да пуска ръката й.

— Не знаех, че имаш кола.

— Баща ми ми подари едно старо MG за отличния успех от финалните изпити. Копнеех за някакъв повод да ти се изфукам с проклетото нещо. Стартерът е с бутон.

— Очевидно не е искал да рискува, изчаквайки да ти я подари за резултатите от „Чарлз Олдъм“.

Уилям се засмя по-буйно, отколкото заслужаваше заядливата реплика.

— Извинявай — каза тя. — Отдай го на навика. Очаквам с нетърпение да видя дали шофираш така ужасно, както пишеш, защото ако е така, пътуването може никога да не завърши. Ще те чакам в десет.

Докато пътуваха към Хампшир, Филипа му разказа за баща си и за работата му като свещеник, след което разпита Уилям за неговото семейство. Спряха да обядват в една кръчма в Уинчестър. Заешко задушено с картофено пюре.

— За първи път се храним заедно — отбеляза Уилям.

Не последва обичайният бърз отговор; Филипа просто се усмихна.

След като приключиха с обяда, продължиха към Брокънхърст. Уилям спря неуверено колата върху чакълената настилка пред дома на викария. Вратата отвори възрастна прислужница, облечена в черно, която не скри изненадата си, че вижда госпожица Филипа с мъж. Филипа представи Ани на Уилям и я помоли да приготви стаята за гости.

— Толкова се радвам, че си намерила такъв свестен млад човек — отбеляза Ани по-късно. — Отдавна ли го познаваш?

Филипа се усмихна.

— Не, срещнахме се за първи път едва вчера.

Филипа сготви и двамата седнаха да вечерят край камината в гостната, която той запали. Макар че не си казаха почти нищо цели три часа, никой от тях не се почувства отегчен. Филипа забеляза начина, по който непокорните руси коси на Уилям падаха на челото му, и си помисли колко ли достолепен щеше да изглежда като остарее.

На следващата сутрин влезе в църквата под ръка с Уилям и стоя смело до края на погребението. Когато службата приключи, Уилям я отведе обратно в къщата, пълна с приятели на свещеника.

— Не бива да ни се сърдиш — каза господин Кръмп, църковният настоятел на викария, на Филипа. — Ти беше всичко за баща си, а на нас изрично ни бе наредено да не те уведомяваме за болестта му, за да не ти попречи за „Чарлз Олдъм“. Така се казваше наградата, нали?